Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Благодаря ти, Ема. Знам какъв риск поемаш, задето ми помагаш.

— Така си е, но познавам наркоманите и ти не си от този тип хора. Що се отнася до парите, собственик си на такъв имот, тъй че за какво са ти?

— Дано не се наложи да го доказвам на другиго. Убеден съм, че си наясно колко неприятно ще стане, ако се разчуе. За всички нас.

Тя се усмихна и около ъгълчетата на очите й се образуваха бръчици.

— Не се притеснявай, гроб съм. Дължиш ми обаче вечеря, предпочитам на свещи.

Навъсения Боб и детектив Макбрайд застанаха на вратата до него, когато Ема потегли.

— По-добре внимавайте с нея — каза Боб. — Носи й се славата, да знаете.

— Ти я доведе — поде Маклейн, но видя усмивката на Боб и спря. — Изчезвайте. Прибирайте се вкъщи.

Проследи с поглед как се отдалечиха в нощта, после се върна в кухнята. Кокаинът и парите лежаха на масата до остатъците от пицата. На сутринта, макар и студена, пицата все още щеше да става за ядене, но наркотиците и парите си бяха проблем. Маклейн погледна часовника на стената. Беше късно, но не прекалено късно. Не и за това. А и що за приятел ти е човек, когото не можеш да събудиш посред нощ?

Телефонът иззвъня три пъти, преди Фил да вдигне. Звучеше леко задъхан. Антъни не искаше да гадае за причината, имайки предвид всеизвестната неприязън на бившия му съквартирант към физическите упражнения.

— Фил, извинявай, че звъня по това време, но имам нужда от услуга — каза Маклейн със стегнатия във фолио пакет кокаин в ръка. — Чудех се дали може да ползвам пещта, която имаш в прекрасната си лаборатория.

Рейчъл беше с Фил, когато се срещнаха пред задната врата на научния комплекс, което изненада Маклейн. Нямаше никакво съмнение, че е била с приятеля му, когато се обади, но за какво й беше да идва с него? В този предутринен час щеше да е доста по-приятно да се излежава, макар и сама.

— Благодаря ти, Фил. — Маклейн преметна торбата през рамо. Беше изненадан колко тежат килограм кокаин и петдесет хиляди паунда в небелязани банкноти. Особено когато ги носиш по улиците в малките часове. Мислеше си да хване такси, но реши, че колкото по-малко свидетели има, толкова по-добре.

— Дори не знам какво е това — каза Фил, — но главите ни са на дръвника заради теб, Тони.

— Ще влезем ли? — Маклейн кимна към вратата, нетърпелив да се отдалечи от всевиждащите очи на охранителните камери.

— Разбира се. — Фил въведе кода си на панела до вратата, който любезно избипка и отключи. Дъното на коридора и складовите помещения тънеха в сумрак. Безмълвно изкачиха две стълбища и пресякоха стая, пълна със скъпа апаратура, която жужеше и бръмчеше, а накрая стигнаха до кабинета на Фил. Чак след като вратата се затвори зад него, Антъни въздъхна с облекчение. Остави торбата на бюрото и им разказа за случилото се.

— Не трябва ли да докладваш за това в полицията? — наруши Рейчъл неловката тишина, в която потънаха след края на разказа.

— В най-добрия случай ще ме отстранят за шест месеца, докато ме разследва Вътрешният отдел. Дори и да не намерят нищо, до края на кариерата си ще остана ченгето с килото кока и петдесетте бона.

— Със сигурност няма да е толкова зле, нали? — попита приятелят му.

— Фил, не познаваш ченгетата. Независимо от заключенията, тези неща остават завинаги в досието ти. Нямам никакви мръсни тайни за криене, но това не означава, че вътрешните няма да изровят нещо. След като това е оставено в къщата на баба, сто на сто има и в апартамента ми. Ще се намерят и достатъчно информатори от криминалния контингент, които на драго сърце ще потвърдят какво ли не, дори накрая да се докаже, че лъжат.

— Защо? — Рейчъл се оттласна от стената, на която се бе подпряла, отвори торбата и извади пакета с банкноти.

— Да пукна, ако знам. — Маклейн сви рамене, може би дори малко прекалено театрално. — Сигурно съм вбесил някого.

— Значи, искаш да ги изгорим? — попита Фил. — Искаш да изгорим петдесет бона немаркирани банкноти?

— Искам да унищожа дрогата. Това със сигурност. Бих предпочел и парите да заминат с нея. Честно казано, нямам представа дали са крадени и откъде са изобщо. Не са маркирани, но може да има друга уловка.

— На мен ми се струва чиста загуба. Ами ако наистина няма никакъв начин да се проследят? Това със сигурност ще вбеси човека, който ти ги е подхвърлил, защото полицията няма да ги намери и ти няма да бъдеш злепоставен.

Маклейн погледна парите в ръцете на Рейчъл. Беше дошъл тук с намерението да унищожи всичко, защото той самият не се нуждаеше от тях. По ирония на съдбата обаче парите можеха да се използват за нещо добро.