Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Отново се звънна и макар и същият, този път звукът беше някак по-настоятелен, сякаш изискваше отговор. Маклейн одобряваше включването на Ема още по-малко, отколкото на Макбрайд, но пък имаше доверие на Навъсения Боб. Като се изключеше очевадната грешка с бившата госпожа Боб, преценката му за хората като цяло бе правилна. Освен това си беше истина, че имаха нужда от квалифициран криминалист. Изправи се и отиде да отвори вратата.

— Не знаех, че заплатите на инспекторите са толкова високи. Може ли да вляза? — Ема беше с всекидневно облекло — избелели джинси и широка тениска. Провесен на едното й рамо, се поклащаше фотоапаратът, който не успяваше да уравновеси с тежестта си теглото на очуканото алуминиево куфарче с набор за отпечатъци.

— Благодаря ти, че дойде. Оценявам го. Дай да ти помогна. — Маклейн взе куфарчето и я поведе към стълбите. Тя го последва, а стъпките й отекваха по плочките. Антъни се обърна и видя, че е с черни каубойски ботуши с шпори. Определено извън регламентираното служебно облекло.

— Боб каза, че е спешно. Трябваше ли да се преоблека?

— Няма проблем, добре си си така. Просто не съм си те представял в такъв вид. — Маклейн усети как върховете на ушите му се зачервяват. — Насам — каза и тръгна нагоре по стълбите.

— Направо в спалнята. Харесвам директните мъже. — Ема погледна леглото, когато минаваха покрай него. — Малко е тясно за вкуса ми.

В банята Навъсения Боб бе отворил пакета и оглеждаше съдържанието му с намръщено лице.

— Прилича на кокаин, сър. Няма как да съм сигурен без тест, но най-вероятно е наркотик, освен ако имате навик да държите талк в тоалетната. И струва доста пари, бих казал, десетки хиляди. Кой би пожертвал такава сума, само и само да ви натопи?

— Не правя предположение, обаче бих допуснал, че е човек, който може да си позволи скъпо преустройство на товарен склад в Лийт.

— Добре казано. Трябва да разберем откъде е дошъл, но това означава, че трябва да сме го намерили някъде.

— Не е задължително — каза Ема. — Мога да извърша теста, без да го регистрирам в системата. Едни хора от лабораторията ми дължат разни услуги, така че може да го минем като стандартен тест.

— Ще ми направиш ли тази услуга? — Маклейн не беше сигурен защо го подкрепя, но й беше благодарен.

— То се знае, ама няма да ти излезе евтино.

— Какво имаш предвид? — Той погледна пакета на пода до тоалетната чиния. Имаше неща, които никога не би направил, дори от тях да зависеше работата му. Дори да беше заложена на карта свободата му. Ема проследи погледа му и се засмя.

— Вечеря.

На Антъни толкова му олекна, задето Ема нямаше предвид наркотиците, че му отне известно време да осъзнае какво всъщност е поискала. Навъсения Боб сподави кикота си, а Макбрайд определено изглеждаше смутен. Със сигурност не си беше представял така детективската работа.

— Добре, но се опасявам, че няма да е днес, освен ако броим за вечеря пица и бира заедно с тези двама загубеняци.

— Категорично нямах това предвид.

— И аз така си мисля.

Вече минаваше полунощ, когато най-сетне приключиха с пълния оглед на къщата. Явно за да се подсигури, освен кокаина в тоалетната, неизвестният благодетел на Маклейн беше скрил в резервоара със студена вода на тавана и пакет с пари — няколко хиляди в употребявани банкноти от десет и двайсет паунда.

Ема намери пет-шест частични отпечатъка, повечето по задната врата и в банята. Един полуразмазан свали от лъскавата каса на вратата за тавана. Беше близо до подаващата се главичка на недозабит пирон, която вероятно беше скъсала латексовата ръкавица. Някой очевидно се бе опитал да го зачисти с груб парцал, което породи известни подозрения. Иначе къщата бе пълна е отпечатъци, основно на Маклейн.

— Къщата има аларма, нали? — попита Ема, докато хапваха пица и пийваха бира, насядали около кухненската маса. Като всичко останало в къщата, и последните бутилки от мазето бяха на година и половина, но явно на никого не му пукаше.

— Да, обаче не съм убеден, че изобщо върши работа. Последно чух, че „Пенстемин“ се опитвали да разберат точно какво е направил Макреди на системата им. Взех да съжалявам, че залових това копеле.

Навъсения Боб се облегна назад и въздъхна тежко.

— Мислите, че ви е намразил толкова, че да ви спретне това? Човекът изобщо не е бедняк, но чак пък толкова?

— Сещаш ли се за друг?

Спусналата се над масата тишина бе достатъчна като отговор.

— Е. утре още рано сутринта ще проверя отпечатъците. — Ема погледна часовника си. — Тоест днес. Наистина трябва да тръгвам. — Тя избута назад стола си и се изправи. Маклейн я изпрати до вратата.