Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Знаехте ли, че тук е имало обир, госпожо Джонсън?

— Не, за бога. Кога казахте, че е станало?

— Преди седем години, на 14 март. В деня на погребението на госпожица Емерсън.

— За пръв път чувам. Влязох във владение на къщата чак през юли същата година, защото трябваше да се уредят куп формалности. Всъщност затова се върнах в Шотландия, а след като вече бях тук, осъзнах колко съм намразила Лондон. — Госпожа Джонсън се спря да си поеме дъх и присви очи. — А вие откъде знаете, че е имало обир, инспекторе?

— Заловихме крадеца по време на опит за обир в друга къща. Водел си е бележки къде е бил, както и подробности за всеки случай.

— Колко глупаво от негова страна. Какво е взел оттук?

— Няколко дребни предмета, включително златно копче за ръкавели, за което успяхме да установим, че е било собственост на Албърт Фаркър.

— И това важно ли е?

— Може да се окаже улика при разследването на особено жестоко убийство.

— Явно и преди сте се срещали. Научихте ли това, за което дойдохте?

Маклейн замислено гледаше пътя, докато шофираше обратно към града. Навъсения Боб не слезе от колата по време на целия разговор.

— Госпожа Емили Джонсън беше омъжена за Андрю Джонсън, а през 1974 г. баща му Тобаяс пилотира самолета, който се разби в склона на Бен Макдуй по пътя от Инвърнес за Единбург, и уби себе си, сина си и родителите ми. — Той безстрастно изложи фактите и се запита как се случваше така, че нещо все му ги напомняше. — За последен път я видях на погребението им.

— Боже мой! Помислете си само колко нищожна е вероятността да излезе нещо от това?

— По-голяма, отколкото си мислиш, Боб. — Маклейн му разясни заплетените обстоятелства, които свързваха настоящия собственик с Бърти Фаркър.

— Значи, смятате, че Фаркър е вашият човек, а?

— Един от тях. Попитах госпожа Джонсън дали прякорът Гуляйджия й говори нещо, но тя отрече. Все пак обеща да потърси на тавана стари снимки и лични вещи. Освен това ми каза и още нещо интересно.

— Така ли? Какво?

— Че Фаркър и Тобаяс Джонсън са били стари приятели. По време на Втората световна война са служили заедно в някакви специални части в Западна Африка.

След това помежду им се възцари мълчание. Маклейн зави към Рослин и загадъчната църква на селцето, покрай Лоунхед и синия склад на „Икеа“, чийто паркинг гъмжеше от нетърпеливи купувачи. Минаха през подлеза и пресякоха Бърдихаус, а накрая се изкачиха по хълма в посока гробищата „Мортънхол“, квартала Либъртън Брей и центъра на града. На минаване покрай входа на крематориума Маклейн натисна спирачките и сви през портала, а подире му се разнесе яростният клаксон на задната кола. Навъсения Боб опря ръце в таблото и заби крака в пода.

— Господи! Предупреждавайте, като решите да правите така.

— Извинявай, Боб. — Маклейн спря на паркинга, угаси двигателя и хвърли ключовете на спътника си. — Откарай колата в участъка. Аз имам да свърша нещо тук.

Маклейн проследи с поглед отдалечаващата се кола и отиде да намери управителя. Броени минути по-късно се отдалечи от сградата на крематориума и пое през градината околовръст, стиснал в ръце обикновена, малка керамична урна. Не му отне много време, за да стигне до търсеното място. Почувства леко угризение на съвестта, задето не беше идвал поне три години. Надгробната плоча беше килната, вероятно под натиска на корените на дърветата. Най-отгоре бяха името и датите на дядо му, а под тях бе оставено място. По-долу бяха имената на майка му и баща му. Разликата в рождените им дати бе две години, но датата на смъртта една и съща — денят, в който самолетът им се беше разбил в планинския склон южно от Инвърнес. Искаше му се да вярва, че в този момент са се държали за ръце, но в действителност не знаеше почти нищо.

Някой бе изкопал малка дупка в основата на надгробната плоча и за миг-два Маклейн се възмути, че са осквернили последното ложе на родителите му. След това осъзна защо всъщност е тук. Какво трябва да направи. Погледна урната. Беше семпла, функционална, без каквито и да било орнаменти. Също като жената, чиито останки се намираха в нея. Потисна импулса си да отвори капака и да надникне вътре. Това беше баба му. Макар и само купчинка пепел, но все пак баба му. Жената, която го бе отгледала, хранила, обгрижвала, обичала. Мислеше, че се е примирил със смъртта й преди много време, още когато прие, че тя няма да се възстанови след инсулта, но едва сега, когато видя семейния гроб с гравираните имена и мястото, оставено за нейното, си даде сметка, че вече я няма.