Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Така е, прав сте. Надявах се да ми кажете мнението си за това. — Той извади пликчетата от джоба си и ги подаде на бижутера.

Господин Тедър погледна копчетата за ръкавели през найлона, сетне се пресегна през тезгяха и включи голяма настолна лампа.

— Може ли да ги извадя?

— Разбира се. Моля ви, само внимавайте да не ги размените.

— Няма такава опасност. Разликите помежду им са големи.

— Искате да кажете, че не са от един и същ чифт?

Господин Тедър извади от джоба си малък монокъл, закрепи го на окото си и се наведе над първото копче. Около минута го търкаля между пръстите си. След това го върна в пликчето и повтори процеса с второто копче.

— Чифт са — каза накрая, — но едното с било използвано редовно, а другото е почти като ново.

— Как разбрахте, че са чифт, сър? — попита Макбрайд.

— И двете имат еднакви щемпели, при това поставени от нас през 1932 г. Изключително качество, изработени по поръчка. Вероятно са част от комплект за млад мъж, включващ и копчета за риза и пръстен с печат.

— Имате ли идея на кого са принадлежали?

— Момент да проверя… 1932-а… — Господин Тедър се пресегна към прашен рафт, пълен с дневници с кожени подвързии. Бавно прокара пръсти по тях, докато стигне до търсения, и го извади. Беше доста тънък. — В началото на 30-те са направени малко поръчки. Заради Голямата депресия, както можете да се досетите. — Той остави дневника на тезгяха, внимателно го отвори на последната страница и прегледа съдържанието, изписано с красиви калиграфски букви и поизбледняло от времето мастило. Пръстът му проследяваше редовете по-бързо, отколкото Маклейн успяваше да разчете думите, написани с тесен наклонен почерк. След малко спря и запрелиства страниците една по една, докато накрая намери търсената. — Ето, да. Това е. Златен пръстен с печат. Чифт златни копчета за ръкавели, инкрустирани с кръгли рубини. Прилягащ комплект копчета за риза, шест броя, отново златни, инкрустирани с рубини. Продадени на господин Мингис Фаркър от Сайтхил. Аха, разбира се, банка „Фаркър“. Те не изпитваха затруднения между войните. Ако си спомням правилно, спечелиха цяло състояние от превъоръжаването.

— Значи, ако съм разбрал правилно, копчетата са принадлежали на Мингис Фаркър, така ли? — Маклейн вдигна пликчетата.

— Той ги е купил, но тук е записано, че е поръчал на кутията да се гравира надпис: „На Албърт Мингис Фаркър по случай пълнолетието му. 13 август 1932 г.“.

— Маклейн, трябва да си поговорим. Ела в кабинета ми.

Маклейн се закова намясто. Дъгит се показа от кабинета на Макинтайър в момента, в който с детектив Макбрайд минаваха покрай него. Бавно се обърна, за да се изправи лице в лице с дразнителя си.

— Спешно ли е? Имам важна следа в случая с ритуалното убийство.

— Сигурен съм, че човек, мъртъв от шейсет години, може да почака още ден-два, инспекторе. — Лицето на Дъгит беше червено като домат, което бе лош знак.

— Така е, но и убийците не стават по-млади с времето. Искам да заловя поне един от тях жив.

— Както и да е, това е важно.

— Добре, сър. — Маклейн се обърна към Макбрайд и му подаде пликчетата: — Детектив, занеси ги в оперативната стая и се постарай да изровиш колкото може повече сведения за Албърт Фаркър. Трябва да има доклад за смъртта му.

Макбрайд взе пликчетата и забърза по коридора. Маклейн го изпрати с поглед — достатъчно дълго, за да подчертае важността на задачата пред Дъгит, сетне го последна до кабинета му. Беше по-голям от неговата стаичка, имаше място дори за два фотьойла и ниска масичка. Дъгит затвори вратата към безлюдния и тих коридор, но не седна.

— Искам да знам какви точно са били отношенията ти е Джонас Карстеърс — каза той.

— В какъв смисъл? — Стаята сякаш се смали и изтръпнал, Маклейн се подпря на вратата.

— Знаеш какво имам предвид, Маклейн. Бил си пръв на местопрестъплението, открил си трупа. Защо Карстеърс те е поканил в дома си?

— Откъде знаете, че го е направил, сър?

Дъгит вдигна от бюрото си лист хартия.

— Защото в ръката си държа разпечатка на телефонен разговор между вас. Проведен, бих добавил, само няколко часа преди смъртта му.

Маклейн се зачуди как Дъгит се е добрал до разпечатката, но се досети, че обаждането на Карстеърс беше пренасочено от участъка към радиостанцията на Макбрайд. Разбира се, че е било записано.

— След като сте прочели разпечатката, сър, би трябвало да знаете, че Карстеърс искаше да подпиша някакви документи, засягащи имота на починалата ми баба. Покани ме на вечеря, предполагам, вероятно защото е разбрал, че ми е невъзможно да го посетя в кантората през деня.