Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Това изглежда ли ти като обичайно поведение на адвокат? Можеше просто да ти изпрати документите по куриер.

— Дали е обичайно за старши съдружник в престижна адвокатска кантора да се занимае лично с изпълнението на нечие завещание? Или да присъства на нечие погребение? Господин Карстеърс беше стар приятел на баба ми. Предполагам, че е приел за свой личен дълг да се погрижи за коректното уреждане на делата й.

— Ами тези поверителни съобщения, които баба ти му е поръчала да ги предаде? — Дъгит четеше от листа. — За какво се отнасят?

— На официален разпит ли съм подложен, сър? Ако е така, не трябва ли да го записваме? Освен това да го водите в присъствието на още един полицейски служител?

— Разбира се, че не е официален разпит, човече! Не си заподозрян. Само искам да разбера обстоятелствата около откриването на трупа. — Лицето на Дъгит почервеня още повече.

— Не виждам каква връзка има завещанието на баба ми.

— Не виждаш ли? Добре, тогава ми обясни защо преди няколко дни самият Карстеърс е променил собственото си завещание.

— Нямам представа за какво говорите, сър. Запознах се с него едва преди седмица. Дори не бих казал, че го познавам.

Дъгит остави разпечатката на бюрото си и вдигна друг лист. Оказа се копие на заглавната страница от някакъв документ с букви, размазани по обичайния за факсовете начин. Най-отгоре бяха телефонният номер и името на изпращача — кантора „Карстеърс Уедъл“.

— Според теб каква е причината да завещае цялото си състояние на теб?

Навъсения Боб четеше вестника си, вдигнал крака на масата с веществените доказателства, когато Маклейн най-накрая се добра до стаята.

— Всичко наред ли е, сър? Имате вид на човек, намерил червей в ябълката си.

— Какво? А, не. Добре съм. Боб. Малко съм шокиран. — Той съобщи на сержанта новините.

— Мамка му! Ударихте джакпота. Какво ще кажете да ми заемете някоя и друга десетачка?

— Не е смешно, Боб. Оставил ми е всичко, освен активите на фирмата. Защо, по дяволите, му е било да го прави?

— Нямам представа. Може да няма наследници. Може да си е падал по баба ви и да е решил, че е по-добре да остави всичко на вас, отколкото на някой приют за бездомни животни.

„Да си е падал по баба ви“. Думите на Боб събудиха спомен, потиснат от пороя скорошни събития. Няколко снимки в пустата й спалня. Мъж, който не е дядо му, но прилича на баща му. Който прилича и на него самия. Възможно ли е да е бил младият Карстеърс? Дали? Не. Баба му никога не би направила такова нещо. Или пък…?

— Променил го е едва миналата седмица — отговори Маклейн на въпроса на Боб, както всъщност и на своя. Опита се да възстанови в съзнанието си малкото разговори, които бе провел със стария адвокат след смъртта на баба си. Беше се държал любезно, на моменти почти фамилиарно. На погребението обаче беше разсеян и явно чакаше някой да се появи. После дойде странният разговор следобеда, преди да бъде убит. За какво ставаше дума? Какво послание от баба му трябваше да му предаде? Дали не беше нещо, което самият Карстеърс е искал да му каже? Нещо бе смутило стареца. Само дето никога нямаше да научи какво.

— Не знам от какво се оплаквате, сър. Не е често срещано явление адвокат да дава пари.

Маклейн се опита да се усмихне на шегата, но установи, че му е трудно да го направи, затова попита:

— Къде е детектив Макбрайд?

— Отиде до вестник „Скотсмън“. Спомена нещо за ровене в архивите им.

— Ще търси информация за Албърт Фаркър. Добре. Докъде стигнахме с Макреди?

Навъсения Боб остави вестника си, свали крака от масата и се поизправи на стола.

— Идентифицирахме предмети от пет обира. Не всичко, обявено за откраднато, е тук, но имаме достатъчно, за да пъхнем Макреди задълго зад решетките. От компютърния отдел също докладваха, че са почти готови с компютъра му. Съмнявам се, че този път ще се отърве, колкото и хитър адвокат да си наеме.

— Добре. Ами копчето за ръкавели? В компютъра му има ли информация или адрес, свързани с него?

Навъсения Боб разрови купчината пликчета на бюрото си, измъкна тънко снопче листове и взе да ги разгръща, докато накрая попадна на това, което търсеше.

— Преди седем години е било откраднато от някакъв адрес в Пеникук. Госпожица Луиза Емерсън.

— Кражбата регистрирана ли е в полицията?

— Ще проверя, сър. — Навъсения Боб се премести на лаптопа и чукна няколко клавиша. — В базата данни няма нищо за този адрес или това име.

— Не съм се и надявал. Докарай една кола, Боб. Отиваме на разходка.