Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Може ли да я преместим? — попита Маклейн. Кадуоладър се изправи и изви гръб като котка.

— Разбира се. Тук не мога да кажа нищо повече от това, че е получила почти всички контузии след смъртта си. Няма сериозна кръвозагуба. Повечето хора загиват още преди да се ударят в земята. — Той погледна нагоре. — В нашия случай — в покрива. Ако е имала късмет, и с нея е станало така.

Инспекторът се обърна и кимна на чакащия шофьор на линейката. Той скочи и донесе носилка заедно със санитаря. Двамата вдигнаха мъртвата жена. Маклейн с облекчение видя, че нищо не се откъсна и не падна от нея, докато я слагаха в черния чувал и дърпаха ципа. Ема Беърд се зае да снима от близък план вдлъбнатините в чакъла, светкавицата й къпеше в светлина камъчетата. Патологът беше прав — по земята нямаше петна от кръв, само от масло. По средата стърчеше някакво растение с жълто цветче.

— Къде е влакът? — попита той, без да се обръща към конкретен човек.

Нисък мъж се приближи. Оредяващата му коса бе зализана назад с гел, а на мустаците им липсваха само няколко милиметра, за да бъдат идентични с тези на Хитлер. Носеше оранжева светлоотразителна жилетка и стискаше уоки-токи.

— Казвам се Брайън Алегзандър, сър. — Мъжът протегна пълната си ръка и се здрависа с Маклейн. — Аз съм мениджър по експлоатацията. Дали ще отнеме много време, сър?

— Имаме мъртва жена, господин Алегзандър.

— Да, знам. — Мъжът прояви поне малко благоприличие и се позасрами. — Има обаче още десет хиляди други живи, които чакат влаковете си.

— Покажете ми влака, който я е блъснал.

— Ето го, инспекторе. — Господин Алегзандър посочи лъскав червен междуградски влак, леко килнат на една страна, който беше спрял на двайсетина метра по-нататък, в посока Англия. Вагоните му се бяха усукали, а погледнато от този ъгъл, се създаваше абсурдното впечатление, че влакът е спукал гума. — Наложи се да изтеглим композицията малко назад. За късмет вече бе почти спряла. От трийсет години работя в железниците и мога да ви кажа, че ако движещ се влак удари някого, от тялото обикновено не остава много.

Маклейн се приближи до локомотива. Досега не си беше давал сметка колко големи са тези машини. Извисяваше се над него като великан и излъчваше топлина и мирис на дизелово гориво. Тясно петно размазана кръв по предното стъкло маркираше мястото, където жената се бе ударила с пълна сила в него. Най-вероятно тогава трупът бе отскочил и паднал на релсите, а влакът го беше избутал дотам, където бе намерен. Той се обърна и извика:

— Госпожице Беърд!

Тя дотича.

— Моля ви, направете няколко снимки. — И посочи релсите пред влака. — Опитайте се да хванете и мястото на удара.

Докато криминалистката си вършеше работата, Маклейн забеляза, че господин Алегзандър хвърли едно око на часовника си. В същото време се приближи Кадуоладър, който оглеждаше преценяващо влака.

— И тук няма много кръв. — После вдигна глава към остъкления покрив и дупката в него. — Може ли да се качим там?

— Разбира се. Последвайте ме. — Отговорникът по експлоатацията ги поведе към края на перона, а оттам — към централната сграда. Ема Беърд направи още няколко снимки и се затича да ги догони. Настигна ги тъкмо когато влизаха през врата с табелка Вход за външни лица забранен . Изкачиха се по тясно стълбище и на последната площадка спряха пред друга заключена врата, а господин Алегзандър взе да търси ключа.

Излизането на покрива на гарата бе необикновено изживяване. Пред тях се откри изцяло нова панорама — гледка към Северния мост и основите на хотел „Норт Бритиш“. За Маклейн той си оставаше с това име, а не с новото „Балморал“. Ако питаха него, Балморал беше замък в Абърдийншър.

Железни перила обаждаха пътеката, която пресичаше стъкления покрив. Той приличаше на огромна оранжерия от викторианската епоха, само дето стъклото беше дебело, матово и армирано. Счупеният участък бе досами пътеката, за радост на Маклейн. Не беше въодушевен от идеята да повери тежестта на тялото си на стъклото, макар че уж било по-здраво от необходимото. Веднъж вече не беше издържало и това му стигаше.

Кадуоладър клекна до дупката и погледна надолу към релсите.

— И тук няма кръв — заяви накрая, докато Беърд правеше поредните снимки. Момичето беше всичко, но не и небрежно. Маклейн погледна нагоре към парапета на моста над тях, като се опитваше да прецени височината.

— Приключихме ли вече тук? — попита господин Алегзандър.