Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн наблюдаваше гореописаното от тротоара, свързващ Принсес стрийт, която бе до хотел „Балморал“, с Маркет стрийт. Преди да построят релсите и гарата, на това място имаше застояло смрадливо езеро, в което се събираха отходните води на Стария град. Понякога му се искаше отново да го наводнят.

Този път доктор Бъкли го беше изпреварил на местопрестъплението. Масивният съдебен лекар се бе навел над релсите и изучаваше някаква пихтиеста маса. Щом се приближи, Маклейн осъзна, че това е било човешко същество, вероятно жена. След като беше паднала от Северния мост, минала през остъкления покрив на гарата и рухнала на пътя на нощния влак, идваш от лондонската Кингс Крос, не беше останал много материал за оглед.

— Още един смъртен случай?

Докторът вдигна очи.

— А, инспекторе. Тъкмо си мислех, че може би ще се появите. Да, мъртва е. Вероятно още при удара в стъклото. Горкичката.

Маклейн се огледа за някой униформен, който да поеме част от задълженията по процедурата. Двама полицаи се мъчеха да държат зяпачите надалеч, но освен тях наоколо не се мяркаше никой друг.

— Кой ви повика? — попита той доктора.

— Сержант Хаусман беше тук допреди минута. Мисля, че е дошъл пръв.

— Къде е сега?

— Аз съм лекар, инспекторе, не детектив. Май отиде да поговори с началник-гарата.

— Извинете, докторе. Имах много тежка сутрин.

— И аз съм на същия хал. А, ето го и него.

Големия Анди си проправяше път през тълпата, следван по петите от Ема Беърд и нейния фотоапарат. И двамата скочиха от перона и пресякоха напряко релсите.

— Анди, дай да я покрием с платнище или нещо от сорта — каза Маклейн, докато около него присветваха светкавици на мобилни телефони. — Не ми харесват всичките тези зяпачи наоколо.

— Вече съм се погрижил, сър. — Големия Анди посочи неколцина железничари, които се бореха с преносим заслон. На лицата им се четеше нежелание да се приближат, така че в крайна сметка се наложи да го сглобят Маклейн и сержантът. Беърд започна да фотографира, а през главата на Антъни се стрелна обезпокоителна мисъл. Беърд беше официалният фотограф на криминалистите. Кой друг, ако не тя, би имал лесен достъп до снимките от убийството на Барнаби Смит?

Всъщност и всеки от стотината полицаи, които бе привлякъл Дъгит, както и човек от администрацията, който по някакъв повод бе влязъл в залата по време на краткото разследване. Изхвърли мисълта от главата си.

— Какви са подробностите? — попита.

— Не са много, сър. Случило се е преди около половин час. Двама полицаи горе на моста записват данните на очевидците, но малцина са готови да сътрудничат. Вероятно се е качила на парапета и е скочила. Имала е малшанса да уцели остъкления участък и да мине през него. И още по-голям малшанс, тъй като в същия момент влакът е навлизал в гарата. Каква ли е вероятността всичко това да се случи накуп?

— Мен ако питаш, дяволски малка. А свидетели от перона?

— Ами като начало, машинистът на влака. На перона е имало малко хора, но хаосът е пълен. Колкото са избягали, толкова са и дошли да гледат сеир.

— Да, знам. Постарай се максимално, става ли? Опитай се да намериш някаква стая, където да се проведат разпитите. Не мисля, че има какво толкова да научим, но трябва да спазим процедурата.

— Началник-гарата в момента ни освобождава един от офисите, сър. Ще ми се да имам на разположение още двама-трима полицаи.

— Обади се в участъка и им кажи да ти изпратят някой, който е бил достатъчно глупав все още да се мотае там. Аз ще поема отговорността. Трябва да преместим трупа, преди целият град да е блокиран.

Маклейн приклекна до пихтиестите останки. Жената бе облечена в делови костюм — бежова памучна пола до коленете, блузка, някога бяла. Изпод дантелата й се виждаше ръбчето на сутиена. Сакото имаше големи подплънки на раменете, разнищени от падането, от които висяха дълги конци. Краката й бяха разголени, потрошени и нарязани, но наскоро избръснати. Обута бе със стигащи до глезените боти на висок ток от черна кожа, които бяха актуални през 80-те години на миналия век, но пак излизаха на мода. Невъзможно беше да се каже как е изглеждало лицето й, гръбнакът бе неестествено извит, а главата й — размазана в чакъла между траверсите. Дългите кестеняви коси, както и ръцете, бяха потънали в кръв.

— Бога ми, мразя този тип самоубийци.

Маклейн вдигна глава и видя клекналия до него Кадуоладър. Патологът изглеждаше уморен. Наведе се над мъртвата и започна да опипва кожата й с облечената си в ръкавица ръка. Наведе се още по-ниско и надникна под арката на пречупения й гръбнак.