Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Като се чухме последния път, каза, че се надявал да разбие защитата до утре.

— Добре. Сега се прибирай, Стюарт. Утре ще продължим. И без това се чудя какво правиш толкова късно тук.

Младежът се изчерви под рошавата си руса коса и смотолеви, че изчаквал някого да свърши смяната си в девет.

— Е, тогава за разнообразие може да свършиш и една истинска полицейска работа.

— Така ли? — Лицето на Макбрайд светна като слънце.

— Така. Иди в кабинета ми и направи графиците за извънредните смени. Ще ги подпиша утре, като дойда. — Маклейн не изчака да чуе благодарностите на детектива.

Разстоянието от участъка до богаташкото предградие Инвърлийт се вземаше много бързо, дори и пеша. Слънцето се беше скрило някъде на северозапад, зад сградите и смога, но все още бе светло. Истинският мрак щеше да настъпи не по-рано от два ча̀са, поне по това време на годината. Сметката за това удоволствие щяха да плащат през зимата.

С приближаването към Ботаническата градина сградите по улиците от горната страна на Уотър ъф Лийт се променяха: редиците грегориански къщи отстъпваха пред големи самостоятелни постройки. На адреса, даден от Карстеърс, в тясна задънена уличка, за да не може простолюдието да минава напряко през нея, се издигаше внушителна триетажна сграда. Тук беше приятно тихо и чисто, далече от главния път, и му напомняше за улицата, на която се намираше къщата на баба му, само че в другия край на града. Единбург бе осеян с такива острови на аристократизъм, закътани в квартали с недотам здравословна атмосфера.

Докато вървеше към къщата, Маклейн мярна млада жена, която очевидно се беше напила още преди да се свечери. Плетеше крака по отсрещния тротоар. Фестивалът на изкуствата беше в разгара си и купонджиите не бяха необичайна гледка по всяко време на деня, така че той игнорира жената. Тежкият и бавен камион, който боботеше в дъното на улицата, отвлече вниманието му и когато извърна поглед от него, жената вече бе изчезнала. Докато изкачваше каменните стъпала, водещи към верандата на Карстеърс, Антъни се отърси от образа й и вдигна ръка да дръпне верижката на старомодния звънец.

Вратата бе отворена.

Някъде в далечината часовник отмери точен час. Маклейн прекрачи прага с ясното съзнание, че Карстеърс го очаква. Навярно нарочно беше оставил вратата отворена. В малкото антре имаше стоика за чадъри с три чадъра, както и няколко бастуна за разходка. На закачалка от ковано желязо висяха цяла редица стари балтони. Друга отворена врата водеше към хола на къщата.

— Господин Карстеърс? — Маклейн повиши глас, почти извика. Нямаше представа къде в тази голяма къща би могъл да бъде домакинът. Посрещна го мълчание, когато пристъпи по черно-белите плочки на пода. В коридора беше по-тъмно, защото светлината се процеждаше само през високия прозорец отзад, който се намираше на площадката между етажите и беше затулен от голямо дърво. — Господин Карстеърс? Джонас? — Той се озърна, като не пропусна да забележи ламперията от тъмно дърво, камината, сега празна, но със сигурност любимо място на гостите през зимата. Огромни маслени портрети на мъже със сериозни изражения опасваха стените. От високия таван висеше богато украсен месингов полилей. Нещо миришеше странно.

С тази миризма се беше сблъскал наскоро и докато ровеше в паметта си, Антъни спря поглед на шахматния под. Диря от тъмни петна лъкатушеше от антрето към полуотворена врата в лявата част на хола. Той я последва, като внимаваше да не стъпи отгоре.

— Джонас, тук ли си? — Маклейн зададе въпроса, но вече знаеше отговора. Бутна вратата с крак. Тя се отвори леко и безшумно на смазаните си панти и пропусна силна миризма на горещо желязо и фекалии. Наложи се да прикрие носа и устата си с кърпичка, за да не повърне.

Стаята бе малък кабинет със стени, целите в книги, а в средата му имаше подредено старинно бюро. Зад бюрото, с отметната назад глава, взрян в тавана, седеше Джонас Карстеърс. За щастие долната част на тялото му бе скрита под бюрото. Горната представляваше кървава каша.

Когато първата патрулна кола пристигна след пет минути, Маклейн седеше на каменните стъпала отвън и дишаше свежия градски въздух, като се опитваше да не мисли за видяното. Разпореди на двамата полицаи да проверят района. Беше се уверил, че задната врата на къщата е заключена. Докато те обикаляха, продължи да чака дежурния съдебен лекар. Скоро колата на оперативно-следствената група избоботи по улицата и от нея се изсипаха петима-шестима криминалисти. Сам се изненада, осъзнавайки, че се радва да види усмихнатото лице на госпожица-не-госпожа Ема Беърд, която вече бе успяла да извади цифровия фотоапарат от чантичката и да го окачи на врата си. След това се сети какво ще фотографира.