Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— От 1945-а? Сигурно се шегуваш. — Навъсения Боб изглеждаше ужасен.

— Знаеш, че има архиви за този период. Боб.

— Да. В мазето. В големи прашни кутии.

— Е, добре, вземи със себе си някого да ти помогне — каза Маклейн и като видя, че полицай Кид чука на отворената врата, добави: — Ето, виждаш ли, дори не се наложи да търсиш дълго.

— За какво става въпрос, сър? — Младата полицайка местеше поглед от Навъсения Боб към Маклейн и обратно, сбърчила вежди от тревога.

— Няма значение — каза Маклейн. — С какво можем да ти помогнем?

Тя влезе в стаята, а зад себе си дърпаше цяла количка, натоварена с картонени кутии.

— Това е плячката от апартамента на Макреди, сър. Криминалистите я огледаха, но се оказа, че всичко е чисто като съвестта на полицай Портър. Каквото и да означава това.

— Той е от „Свидетелите на Йехова“, полицай. Не се ли е опитвал да те привлече за каузата?

— Не, сър, поне не помня. Имам и съобщение от дежурния постови. Звънил е в кабинета ви, но никой не вдигал, а на мобилния телефон веднага се включвала гласова поща.

Маклейн извади телефона си. Със сигурност го беше оставил цяла нощ да се зарежда. Сега обаче дисплеят му беше тъмен, а натискането на бутона за включване не предизвика никаква реакция.

— Скапаната батерия пак се е изтощила. А защо не е звъннал направо тук? Остави. — Той погледна към самотния телефон до лаптопа. Може и да работеше, макар че досега не беше видял някой да го ползва. — И какво гласи съобщението?

— Мъж на име Доналд Андрюс иска да ви види. Във връзка с разпознаването на сина му.

— По дяволите! — Маклейн хвърли телефона си на Макбрайд. — Дай ми радиостанцията си. Трябва да се върна в моргата.

Доналд Андрюс не приличаше много на сина си. Ъгловатата челюст и издълженият нос изостряха чертите му, придаваха му вид на човек, прекарал твърде дълго време на ветровито място. Косата му бе късо подстригана, вече леко прошарена на слепоочията. Имаше пронизващи светлосини очи и говореше с акцент, типичен за районите близо до Лондон. Маклейн се разпореди и патрулна кола ги закара до моргата. Шофьорът остана в колата, надявайки се да не се забавят много.

Доктор Шарп бе подготвила тялото за оглед. Беше положено на маса в стаичка встрани от дисекционната зала и покрито с чаршаф. Когато пристигнаха, тя ги покани вътре, сетне внимателно повдигна чаршафа, като откри главата само до врата, за да не се види обезобразеното му гърло. Няколко минути Доналд Андрюс стоя безмълвен и неподвижен, вперил очи в бялото лице, после бавно се извърна към Маклейн.

— Какво е това? — попита той. — Какво, по дяволите, се е случило със сина ми?

— Съжалявам, сър. Това е синът ви, Питър Андрюс, нали? — Сякаш ледена ръка сграбчи вътрешностите на Маклейн.

— Аз… Да… Той е, поне така мисля. Но… Може ли да видя и останалата част от тялото? — Но не прозвуча като въпрос.

— Сър, не мисля, че идеята е добра. Той е…

— Аз съм хирург, по дяволите! Знам какво му се е случило.

— Извинете, сър. Не съобразих. — Маклейн кимна на Трейси, която отметна нацяло чаршафа. Най-вероятно тя беше зашила тялото, след като доктор Кадуоладър бе приключил с огледа. Маклейн бе впечатлен от уменията и прецизността й, но нищо не можеше да скрие факта, че Питър Андрюс е бил жестоко нарязан. Докато други бащи биха се ужасили, Доналд Андрюс извади очилата си и се наведе, за да огледа отблизо сина си.

— Той е — потвърди след няколко минути. — Има родилно петно, както и няколко други белега, които бих разпознал веднага. Все още не разбирам обаче какво му се е случило. Как е стигнал дотук?

— В какъв смисъл, сър? Бил е в това състояние, когато е умрял. — Маклейн преглътна. — Информираха ви как е починал, нали?

— Да, това също не е за вярване. Питър си имаше слабости, но депресията не беше една от тях.

— Знаехте ли, че е бил в последна фаза на раково заболяване?

— Моля? Не, това е невъзможно!

— Кога за последно видяхте сина си, сър?

— През април. Дойде в Лондон за маратона. Всяка година участваше, а събраните средства отиваха в полза на болница „Сик Кидс“.

Маклейн погледна обезобразеното голо тяло, което лежеше на масата. Беше наясно, че в маратона участваха всякакви хора, като някои просто вървяха, а не тичаха. Питър Андрюс изглеждаше така, сякаш би могъл да измине такова разстояние само с такси. Краката и гръбначният стълб бяха изкривени. Заради шевовете трудно можеше да се разбере в какво състояние е бил коремът преди аутопсията, но Маклейн помнеше огромната подутина.