Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Не разбира какво става с нея. Всичко започна… кога? Не помни. Имаше крясъци, наоколо тичаха хора. Беше уплашена, дори малко й се виеше свят. После върху всичко се спусна топло одеяло, дори върху разума й.

Гласовете й шепнат, успокояват я, напътстват я, подтикват я. Незнайно как е извървяла километри, ала не помни точното разстояние. Изпитва само тъпа болка в краката, гърба и празния стомах. Гладна е. Много гладна.

Носът й надушва миризмата и тя поема към нея, сякаш следва въже. Безсилна е да се противопостави на зова й, макар че усеща стъпалата си като живи рани. Около нея има хора, заети с делата си. Срамува се, задето я виждат в този вид, но те така или иначе не й обръщат внимание, а просто се отдръпват, щом ги приближи с олюляваща се походка. Поредната пропаднала пияница.

Ядосана им е, че я обвиняват в този порок. Иска да ги удари, да им причини болка, да им покаже какви нищожества са. Гласовете обаче я успокояват, отнемат гнева и го складират в съзнанието й за по-късно. Тя не пита какво значи за по-късно, само върви към източника на миризмата.

Всичко е като в сън. Тя прескача от една сцена в друга, без да си губи времето в досадно придвижване между тях. Намира се на оживена улица. Намира се в малка безлюдна пресечка. Стои пред голяма къща далеч от улицата. Намира се в къщата.

Той я вижда срещу себе си, обръща се към нея. Стар е, но се приближава с младежка походка. Погледът му среща нейния и в този момент нещо в нея умира. Някаква арогантност в позата му пак събужда гнева й. Шепнещите гласове прерастват в същинска врява, яростта й се отприщва. Забравени от памтивека спомени разцъфват като черни цветя, гниещи, вонящи. Върху нея се потят старци, обзема я старата болка. Спри я! Господи, моля те, спри я! Ала тя никога не спира. Отново и отново, нощ след нощ, нощ след нощ. Причиняваха й разни неща. Той й причиняваше разни неща. Сега вече е сигурна, макар да е забравила онова, което е била преди.

В ръката си държи нещо студено, твърдо и остро. Няма представа как се е озовало там, няма представа нито къде е, нито коя е тя самата. Знае обаче защо е дошла и какво трябва да направи.

— Къде е Макреди? В коя килия? — Маклейн нахлу като ураган през вратата на дежурния. Сержантът надигна поглед от чашата чай, а администраторът се обърна да види за какво е целият този шум.

— Макреди? Замина си преди няколко часа.

— Какво?

— Съжалявам, сър, отлагахме колкото можахме, но трябваше да му повдигнем обвинение. Щом го формулирахме за обир, адвокатът му долетя като стрела. Нямаше никаква причина да откажем пускане под гаранция.

— По дяволите! Трябваше да говоря с него.

— Не може ли да почака до утре, сър? Ако сега хукнете след него, тутакси ще се оплаче от полицейски тормоз. Надали искате да се измъкне с подобна процедурна хватка.

Маклейн се опита да се успокои. Така е, можеше да почака. Мъртвото момиче нямаше да стане по-мъртво.

— Прав си, Бил — каза той. — Съжалявам, че се развиках така.

— Няма проблем, сър, но така и така сте тук, ще може ли да се заемете с онази купчина на бюрото си? Краят на месеца идва и трябва да уточним въпроса с извънредните смени.

— Ще оправя нещата — обеща Маклейн и се измъкна заднешком от дежурната стая. Но вместо да се запъти към кабинета си, тръгна към оперативната стаичка, стиснал здраво в юмрука си найлоновото пликче.

Детектив Макбрайд все още беше там и се ровеше в съдържанието на друга кутия.

— Намери ли го вече?

— Тук някъде трябва да е, сър. А, ето го. — Младежът се изправи с друго пликче за веществени доказателства в ръка. В него беше второто инкрустирано копче за ръкавели. Подаде го на Маклейн, който ги доближи едно до друго. Без капка съмнение бяха чифт, макар че намереното в нишата в мазето беше по-чисто и по-малко надраскано, сякаш човекът, който го бе оставил там, след това бе продължил да носи другото. Поне до момента, в който то някак си се бе озовало в колекцията на господин Фъргюс Макреди.

Погледна часовника си. Осем без петнайсет. Никой от тях не трябваше да е в участъка по това време. Влудяващо чувство — да си тъй близо и въпреки това да си принуден да чакаш. Но дежурният сержант бе напълно прав, не можеше да се втурне след Макреди толкова скоро след пускането му под гаранция, без това да се възприеме като тормоз. Особено след като толкова се забавиха да повдигнат обвинение. Налагаше се да изчака до утре.

— Братовчедът Майк как се справя с компютъра? — попита Маклейн.