Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн стоеше пред бюрото на главен инспектор Макинтайър, ако не в стойка мирно, то не и в напълно свободно. Тя го повика в момента, в който се появи в участъка тази сутрин, след като бе прекарал нощта в накъсан сън и ужасни кошмари. Стисна зъби и преглътна отговора, който му беше на устата, насили се да се овладее. Да повишиш тон на шефа не беше най-добрата идея.

— Защо? — попита накрая.

— Защото сте били близки с Карстеърс.

— Няма такова нещо, едва го познавах.

— Бил е изпълнител на завещанието на баба ти, а доколкото знам, ти си единственият наследник. Присъствал е на погребението й. Щял си да вечеряш с него. С две думи, бил е семеен приятел. Не мога да допусна това да застраши такова важно разследване. Имаш ли представа колко неща е направил за града приживе Карстеърс?

— Аз… Не.

— Ами различни високопоставени особи ми звънят от пет часа сутринта. Началникът на градската полиция е играел голф с него; министър-председателят често го е канил на риболов; Карстеърс е помогнал да се напише уставът на новия парламент.

— Защо Дъгит? Не може ли да го поеме старши инспектор Пауъл? Или някой от другите инспектори?

— Чарлс е много опитен детектив, Тони. Освен това впечатли всички с разрешаването на случая „Смит“.

„Мен обаче не успя“, помисли си Маклейн, а на глас каза:

— Склонен е да опростява нещата.

— Ти пък ненужно ги усложняваш. Много е жалко, че двамата не можете да работите — заедно. Щяхте да се допълвате взаимно.

— Така значи. И няма да имам нищо общо със случая?

— Не съвсем. Искам да помагаш, където е необходимо, но няма да ръководиш разследването. Освен това имам по-належаща работа за теб. Посетил си местопрестъплението в случая „Смит“ и пръв си видял Карстеърс убит. Как смяташ, доколко сходствата между двете убийства са случайни съвпадения?

— Знаем, че убиецът на Смит е мъртъв. Самоуби се след по-малко от двайсет и четири часа.

— Именно, а ние все още не сме разкрили на пресата детайли за убийството. В изявлението посочихме само, че е жертва на брутално убийство. А това означава, че който и да е убил Карстеърс, е имал достъп до подробните полицейски доклади. Намирам подобно изтичане на информация за недопустимо. Намери кой е, Тони, и го спри.

— Хм, това не е ли работа на Вътрешния отдел?

Макинтайър потърка уморено с ръка слепоочието си.

— Наистина ли искаш да се разровят във всичко, което сте правили ти, Дъгит и целият участък през последните един господ знае колко месеца? Може и дотам да се стигне, но засега искам с това да се заеме някой, на когото мога да се доверя.

Гледа с благоговение изгряващото слънце. Огромна червена топка на източния хоризонт, която излъчва мощ, изпълва я с топлина. Гласовете й напяват за велики дела и тя знае, че е техният инструмент, чрез който те въздават мъст. Чувстваше се добре, когато изпълняваше повелите им.

Поглежда ръцете си, окървавени, и още веднъж усеща топлината и влагата на кожата му. Спомня си как червената течност бликна, когато ножът разсече плътта и разкри пулсиращия живот в нея. Беше го държала в ръцете си, беше го отрязала от него и го беше накарала да го изяде. Последното му ястие на тази земя, преди да изтръгне душата му и да я даде на гласовете да я погълнат.

Ала е уморена. Толкова уморена. Гладът раздира корема й. Болката в краката не спира, гърбът й агонизира при всяка стъпка. Гласовете все така я успокояват, все така я тласкат напред. Има още работа за вършене, още мъст. Не само той я беше осквернил, другите също трябва да си платят.

Но вече й е трудно, толкова е трудно да изпълнява заръките на гласовете. Само ако можеше да се пресегне и да достигне слънцето. Да отчупи частица от силата му за себе си. Тогава би могла да се подчини по-лесно на гласовете. Копнее за възбудата, която ще й донесе това подчинение. Не иска нищо повече от това. Цял живот си е мечтала да бъде отмъстителка.

Незнайно как се е озовала на върха на света. Ветровете свистят около нея досущ пищяща от ужас тълпа. Не им обръща внимание. Съществуват само тя, слънцето и гласовете, на които иска да служи.

Широко разперила ръце, полита в небесата.

Гара Уейвърли беше особено натоварена. Фестивалът на изкуствата бе в разгара си и към гарата имаше кошмарен наплив от пътешественици с огромни раници на гърба, таксита с надути клаксони и загубили се туристи. Като се добавеха една линейка, няколко патрулни коли и спрени влакове — хаосът беше пълен.