Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Явно болницата му е била много скъпа, за да полага тези усилия. Събираше ли големи суми?

— Не парите бяха важното, инспекторе. Правеше го заради тичането. За да те допуснат до Лондонския маратон, трябва да имаш някаква кауза.

— Съжалявам, сър, нима твърдите, че синът ви е бил редовен бегач?

Откакто навърши петнайсет години. Стана едва ли не професионалист. — Доналд Андрюс се пресегна и погали косата на мъртвия си син. Сълзи навлажниха обвиняващите му очи. — Последния път отбеляза отличен резултат — финишира за два часа и половина.

Нетипичният звук на включена радиостанция се разнесе от джоба му, докато се връщаше към участъка.

Маклейн слуша — каза той, след като си припомни как действа уредът. Беше по-масивен и по-сложен от обикновен мобилен телефон, но батерията му поне държеше. Засега.

— Здравей, инспекторе. Вече се чудех дали изобщо ще успея да се свържа с теб. — Маклейн разпозна гласа на бабиния си адвокат.

— Господин Карстеърс, тъкмо се канех да ви позвъня във връзка с Албърт Фаркър.

Настъпи кратка пауза, сякаш адвокатът бе хванат натясно.

— Ясно, но аз се обаждам за нещо друго. Подредихме документите на баба ти, остава само да подпишеш няколко формуляра, за да започнем досадния процес по прехвърляне на собствеността и така нататък.

Маклейн погледна часовника си. Следобедът преваляше, а на бюрото го чакаше планина документи, които трябваше да прегледа, преди да се захване с трофеите на Макреди.

— Много съм зает в момента, господин Карстеърс.

— Знам, Тони, но дори инспекторите трябва да се хранят понякога. Дали ще те заинтересува поканата ми за вечеря? Около осем? Тогава може да подпишеш документите, а аз ще ти обясня останалото. Естер ме помоли да ти предам няколко лични съобщения след смъртта й. Не ми се стори удачно да го направя по време на опелото. Ще ти кажа и всичко, което знам за Бърти Фаркър, макар че темата определено е доста неприятна.

Явно това беше най-доброто предложение за деня, което, освен всичко, беше по-привлекателно от това да се прибере среднощ с кутия храна за вкъщи, както се очертаваше. Пък и научаването на нещо повече за Фаркър си беше почти служебен ангажимент, нали така?

— Много любезно от твоя страна, Джонас.

— Значи, в осем?

— Да, чудесно.

Карстеърс му припомни адреса си и затвори телефона, а в това време Маклейн почти стигна до участъка. Все още се чудеше как да изключи радиостанцията, когато влезе през вратата.

— Гледай ти, чудесата нямат край — каза дежурният сержант. — Инспектор с радиостанция.

— Не е моя. Пийт. Взех я от един полицай. — Маклейн разклати радиостанцията, натисна подред всичките й копчета, но резултат нямаше. — Как се изключва проклетата джаджа?

Вътре цареше хаос. Кутиите, които полицай Кид бе докарала с количката, бяха накамарени из цялата стая — някои отворени, други все още запечатани. В окото на урагана бе коленичил детектив Макбрайд със сноп листове в ръка, които прехвърляше ентусиазирано.

— Забавляваш ли се, детектив? — Маклейн погледна часовника си. — Не трябваше ли вече да си се прибрал вкъщи?

— Реших да започна отрано с идентификацията на предметите, сър. — Макбрайд вдигна найлоново пликче, в което имаше кичозно златно яйце, обсипано със скъпоценни камъни.

— Е, и аз имам един час за убиване, така че хвърли ми един лист да ти помогна. Някакъв напредък досега?

Макбрайд посочи купчинка предмети на бюрото.

— Тези са от описа на госпожа Дъглас. Според инвентарния лист са били на най-долния рафт, вдясно. Освен това всички са били един до друг. Изхождам от хипотезата, че Макреди е подреден човек. Все пак е компютърен експерт.

— Звучи ми като добра стратегия. — Маклейн огледа кутиите и сравни етикетите върху тях със своя списък. — Това тук би следвало да е от най-горния рафт, ако тръгнем оттук; първия му обир, майор Роналд Дюшейн.

Той отвори кутията с надеждата да намери обявени за откраднати вещи. Слабо вероятно беше всички да са налице, тъй като Макреди сигурно продаваше онова, което не му допадаше, а и жертвите често добавяха по нещичко към списъка с откраднатото. Не откри обаче нищо дори отчасти сходно. Маклейн бе извадил всички пликчета и ги беше разпръснал на пода около себе си. Тъкмо се канеше да ги върне в кутията, когато видя, че в нея е останало едно пликче. Пресегна се и го вдигна срещу светлината.

По гръбнака му пропълзяха ледени тръпки.

На стената, уголемени и оградени с кръгчета, бяха закачени фотографиите на шестте предмета, намерени в стенните ниши заедно с консервираните органи на убитото момиче. Маклейн прикова поглед в снимката на златно копче за ръкавели с голям рубин. В найлоновото пликче за веществени доказателства беше неговият близнак.