Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн въздъхна. Не само че разследването му вероятно щеше да излезе безрезултатно, но и щеше да се сблъска с враждебност и гняв заради досегашното бездействие на органите на реда. Направо екстра.

Взе телефона и се обади в моргата. От слушалката прозвуча звънливият глас на Трейси.

— Вчера да са ти докарали един самоубиец? Андрюс? — попита Маклейн, след като изслуша поредния й опит за флирт.

— Късно сутринта — потвърди тя. — Доктор Кадуоладър планира да го отвори днес следобед. Някъде към четири.

Маклейн й благодари, каза, че ще се видят в залата за аутопсии, и затвори. Отново погледна записките. Е, поне адресът не беше кой знае колко далеч и щеше да отиде пеша. Първо разпитите, после аутопсията. С малко късмет дотогава щеше да получи резултатите от проверката на намерените в апартамента на Макреди бижута. И щеше да започне веселата част опитите да намерят сред тях накити от описите на откраднатите вещи.

Вдигна папката, като игнорира графиците под нея, и тръгна да търси детектив Макбрайд.

— Цяла седмица не ни оставяш без работа, Тони.

Маклейн се ухили на патолога:

— Добър ден и на теб, Ангъс. Благодаря, че дойде вчера.

— Няма за какво. Баба ти ме научи на едно друго, най-малкото, което можех да направя за нея, е да я изпратя подобаващо. — Патологът вече бе облякъл престилката си, а дългите хирургически ръкавици прилепваха плътно по ръцете му. Влязоха в дисекционната зала, където Питър Андрюс безславно лежеше на стоманената маса. Като се изключеше кървавата пихтия в гърлото му, мъжът изглеждаше странно омиротворен. Рошавата му коса бе посивяла, но в лицето младееше. Маклейн му даде около четиридесет години. Заради пепелявия цвят на кожата беше трудно да се определи по-точната възраст.

Кадуоладър започна с прецизен оглед на тялото, като потърси следи от насилие, прием на наркотици или болести. Маклейн наблюдаваше внимателно, но слушаше тихите коментари с половин ухо, защото се питаше какво би накарало човек да отнеме живота си по такъв жесток и кървав начин. Беше му напълно непонятен сбърканият мисловен процес, който отдаваше предпочитание на смъртта пред живота. Неведнъж се беше сблъсквал с отчаянието, но винаги си представяше страданието на хората, които щяха да намерят трупа му, и белезите, които щяха да останат завинаги в съзнанието им. Може би това бе разликата между самоубиеца и депресирания човек — доколко ти пука за чувствата на другите.

Ако горното беше вярно, Андрюс беше подходящ кандидат за самоубийство. Шефът му го описваше като безскрупулен бизнесмен. Маклейн не разбираше много от управление на финанси, обаче знаеше достатъчно, за да е наясно, че изваждайки определени акции от своето портфолио, Андрюс е можел да унищожи цяла компания. Но макар тази безскрупулност да го правеше потенциален самоубиец, останалото свидетелстваше, че е имал всички основания да се радва на живота. Неженен, без приятелка, която да го ограничава. Богат, преуспяващ, очевидно работил това, което му е било по сърце. Нито един от колегите му не беше казал лоша дума за него. Оставаше да разпита родителите му, които живееха в Лондон, но в момента пътуваха насам.

— О, това е нещо интересно. — Промяната в тона на Кадуоладър пресече мислите на Маклейн. Вдигна очи и видя, че патологът е започнал огледа на вътрешностите.

— Кое е интересно?

— Това. — Ангъс посочи лъскавата купчина. — Имал е рак. Навсякъде. Изглежда, е започнал в червата, но се е разпространил във всички органи. Ако не е било самоубийството, е щял да умре след месец-два. Знаем ли името на личния му лекар? Трябвало е да взема много силни лекарства.

— От химиотерапията човек не губи ли обикновено косата си? — попита Маклейн.

— Правилно, инспекторе. Явно затова ти си инспектор, а аз — обикновен патолог. — Кадуоладър се наведе над главата на мъртвеца и отскубна с пинсета няколко косъма. Сложи ги на стоманената табличка, която му подаде асистентката, и каза: — Ще им направиш ли спектрографски анализ, Трейси? Обзалагам се, че не е пил нищо по-силно от ибупрофен. — След това се обърна обратно към Маклейн: — Химиотерапията оставя и други, далеч по-сериозни следи в тялото, Тони. При този мъж не се наблюдава нито една от тях.

— Възможно ли е да е отказал лечение?

— Не виждам какво друго е можел да направи. Със сигурност е бил напълно наясно какво се случва с него. Иначе защо да се самоубива?

— Наистина защо, Ангъс? Защо?

Когато Маклейн се прибра в участъка, Дъгит не се виждаше никакъв. Той каза наум благодарствена молитва и забърза към оперативната стая. През отворената врата изригваше горещина, плод на съвместните усилия на следобедното слънце и бълбукащия радиатор, чийто термостат бе нагласен на максимум. Детектив Макбрайд и Навъсения Боб бяха свалили и саката, и вратовръзките си. Челото на надвесения над лаптопа младеж лъщеше от пот.