Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Госпожице Адамсън, аз съм инспектор Маклейн. — Той протегна към нея служебната си карта, но тя явно не беше в състояние да я фиксира. — Извинете за безпокойството, но се надявам да отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се, няма проблеми. Не съм загазила, нали?

— Не, госпожице. Твърдо не сте. Бихте ли ми казали какво знаете за съседа си Фъргюс Макреди?

— Добре. Елате да пийнем кафе у нас.

Апартаментът на госпожица Адамсън беше по-малък от този на Макреди, но въпреки това достатъчно голям. Тя заобиколи иноксовия плот, който отделяше кухненския кът от всекидневната, и напълни кафемелачката. Скоро въздухът се насити с плътен аромат.

— Е, какво е сгафил този път Фъргюс, инспекторе? Винаги ми се е виждал малко съмнителен.

Маклейн се настани на един от високите столове, наредени по протежение на плота. Инстинктивно усещаше притеснението на застаналия зад гърба му Макбрайд.

— Не мога да кажа нищо конкретно, поне до момента, в който му се повдигнат обвинения. Но го спипахме на местопрестъплението, госпожице Адамсън.

— Моля, наричайте ме Ванеса. Само агентът ми ме нарича госпожица Адамсън.

— Добре, Ванеса. Кажете ми, отдавна ли познавате Фъргюс Макреди?

— Когато се нанесох, той вече живееше тук. Някъде преди около две години. Като се засечем в асансьора, се поздравяваме. Знаете как е. — Тя взе каната и наля три големи чаши кафе, после се обърна и извади от огромния хладилник зад себе си кутия обезмаслено мляко. Маклейн нямаше как да не забележи, че освен няколкото бутилки шампанско, хладилникът бе кажи-речи празен. — Няколко пъти се опита да ме сваля, но не е мой тип. Прилича на зубър, а акцентът му ми лази по нервите.

— Знаете ли с какво си изкарва прехраната? — Маклейн пое предложената му чаша и се зачуди защо Макбрайд не пристъпи напред да вземе своята.

— Май работи като компютърен спец по охранителни системи. Веднъж се опита да ми обясни. Така ми се пада, като го взех със себе си на парти. Пънеше се да се изкара много важен. Сякаш цял живот е обирал банки. Можел да покаже къде било слабото място в охраната им… Останах с впечатлението, че повечето време прекарва в седене пред монитора и гледане на числа.

На вратата леко се почука. Маклейн се обърна и видя полицай Кид в рамката на вратата. Погледът й се плъзна от него към Ванеса, а веждите й се изстреляха нагоре. Той се обърна пак към домакинята, недоумяващ какво не е забелязал.

— Заповядайте, полицай. Има много кафе. — Госпожица Адамсън се наведе за още една чаша, а Маклейн отклони очи, тъй като разтворилият се пеньоар разкри малко повече от предвиденото.

— Много любезно от ваша страна — каза полицайката, без да помръдне от вратата. — Обаче господин инспекторът трябва да дойде да види какво намерихме.

— Нямам и минутка покой. — Маклейн се надигна от стола. — Детектив Макбрайд, останете тук и научете колкото се може повече подробности за нашия крадец. Ванеса, благодаря ви за помощта. Ако не възразявате, след малко ще се върна да си допия кафето.

— Разбира се, инспекторе. Това е най-вълнуващото събитие за цялото лято, а и кой знае, един ден може да ми се наложи да изиграя ролята на полицай. Това е чудесна възможност да навляза в нещата.

Обръщайки се към вратата, Маклейн видя, че устните на полицай Кид оформиха към Макбрайд едно беззвучно „Ванеса?“, но още преди да се увери напълно във видяното, на лицето й отново се изписа обичайното полусърдито изражение. Последва я през стълбищната площадка към апартамента на Макреди. Една от двете врати в дъното беше отворена.

— Пропускам ли нещо, полицай? — Маклейн зададе въпроса, докато прекосяваха огромното помещение.

— Не я ли познахте, сър? Ванеса Адамсън? Миналата година спечели наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство за ролята си в онзи драматичен сериал на Би Би Си. Получи номинация за „Оскар“ за участието си във филм с Джони Деп.

Не беше гледал нито едното, нито другото, но след като се замисли, се сети, че я е виждал по новините. Усети как връхчетата на ушите му пламнаха. Ето защо му изглеждаше толкова позната.

— Наистина ли? Мислех, че е по-висока. — За да прикрие смущението си, влезе във вътрешната стая, която се оказа голям кабинет, осветен от огромен прозорец от пода до тавана. На широкото бюро със стъклен плот нямаше нищо друго, освен лаптоп и телефон. Седнал на директорски стол от черна кожа, Навъсения Боб се въртеше наляво-надясно. — Намери ли нещо, Боб?