Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Мисля, че това ще ви хареса, сър. — Той се изправи и протегна ръка към книга върху последния рафт на библиотеката зад гърба си. Щом я дръпна, нещо изщрака, цялата библиотека се придвижи напред и по невидими релси се плъзна настрани. Зад нея имаше друга, само че стъклена, осветена отгоре и отдолу. Рафтовете й бяха отрупани с впечатляващо количество всевъзможни бижута.

— По дяволите, как се натъкна на това? — Маклейн заобиколи бюрото, без да сваля очи от тайното съкровище.

— Оглеждах заглавията. Видях книга, написана от самия Макреди. Реших да проверя дали няма и биографични бележки. Само дето се оказа, че не той е авторът. Било си е негова шегичка.

— Браво. Шестица по наблюдателност. Шест плюс за късмета.

— О, става още по-интересно, сър. Намерих и това.

Боб се наведе и извади от кошчето два вестника. Броеве на „Скотсмън“ от миналата седмица. Разгъна ги и ги сложи един до друг. Първият беше отворен на страницата с обявите, а вторият — на некролозите. И на двата се виждаха карета, оградени с маркер. В зърнестата фотография Маклейн разпозна снимка на баба си, направена преди четиридесет години. Навъсения Боб пусна усмивчицата, която му бе спечелила прякора преди много години.

— Май това е нашият читател на некролози, сър.

— Маклейн! Къде, по дяволите, беше вчера сутринта? Защо не си вдигаше телефона?

Старши инспектор Дъгит се носеше срещу него с пламнало лице и здраво стиснати юмруци. За момент Маклейн се зачуди какво е правил във въпросното време, толкова много неща се бяха случили напоследък. После всички спомени се подредиха в главата му.

— Беше почивният ми ден, сър, и погребах баба. Ако бяхте говорили с главен инспектор Макинтайър, тя несъмнено би ви казала. Вероятно щеше да ви каже и че дойдох на работа по-рано, за да довърша доклада за смъртта на чичо ви и самоубийството на неговия убиец.

Лицето на Дъгит за секунда смени цвета си от яркочервено в мъртвешки бяло. Свинските му очички се облещиха, а ноздрите се разшириха като на бик, който рови земята с крак, готов да атакува.

— Да не си посмял да го споменаваш тук, Маклейн. — Изсъска думите между стиснатите устни и нервно се озърна, за да разбере дали някой не го е чул. Наблизо неколцина униформени си говореха по работа, но явно всички притежаваха достатъчно чувство за самосъхранение, за да избегнат погледа на старши инспектора. Дори да бяха чули нещо, по нищо не пролича.

— Трябвам ли ви за нещо, сър? — Гласът на Маклейн остана нисък и спокоен. Последното, което искаше, беше Дъгит да му се ядоса. Не и днес, когато всичко бе започнало толкова добре.

— Да, мамка му! Някакъв откачалник на име Андрюс вчера сутринта влязъл в препълнена офис сграда и пред очите на всички си прерязал гърлото с бръснач. Искам да разбереш кой е той и защо го е направил.

— Няма ли друг на разположение? В момента съм претоварен.

— Ти никога не си бил претоварен, Маклейн, така че спри да мрънкаш и започни да вършиш работата, за която ти се плаща.

— Слушам, сър. — Маклейн прехапа език, за да не избухне. Нямаше никаква полза да вбесява Дъгит. — Кой е провел първоначалното разследване?

— Ти. — Дъгит погледна часовника си. — През следващия половин час, ако имаш някакъв мозък в главата си. На бюрото ти те чака докладът на сержанта, посетил мястото. Помниш къде е бюрото ти, нали, инспекторе? А кабинетът ти? — С тази саркастична забележка Дъгит тръгна по коридора, като продължаваше да мърмори нещо под носа си.

В този момент Навъсения Боб се показа от скривалището си зад копирната машина.

— По дяволите! Все едно някой му е изял десерта. Какво му има на тоя?

— Не знам, Боб. Сигурно е разбрал, че чичо му е оставил наследството си на приют за животни или нещо от рода.

— Чичо му ли? — Да, Боб явно не беше чул нищо от началото на разговора.

— Забрави, Боб. Да отидем да разследваме това самоубийство. На криминалистите и без това ще им трябва доста време, за да проучат всички тези бижута. Не можем да търсим общи черти с другите обири, преди да излязат със заключение.

— Ами Макреди? Ще му повдигнем ли обвинение?

— Трябва, макар че някой хитър адвокат ще го измъкне под гаранция още преди края на деня. Видя апартамента му, този е червив с пари. Може да си купи свободата и го знае.

После добави:

— Ние обаче ще забавим максимално процедурата, по-добре поговори със сержанта, който беше на смяна, когато доведохме Макреди.

Навъсения Боб пое бавно към дежурния, а Маклейн се отправи към кабинета си. И наистина, върху огромната купчина графици за извънреден труд, в тънка кафява папка се намираше листът с доклада относно скорошното самоубийство на господин Питър Андрюс. Изброени бяха имената и адресите на десетина свидетели, всичките служители във финансовата компания „Хогит Скоуша“. Самият Андрюс също работел там. Влязъл през главния вход с измачкани дрехи, сякаш последните два дни бил спал с тях, извадил от джоба си бръснач и… ами, прерязал си гърлото. Всичко това се беше случило преди около двайсет и четири часа, а полицията не си беше мръднала пръста.