Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Добре. Да започнем с това, което вече знаем.

Маклейн съблече сакото си и го окачи на облегалката на стола. Протегна се и извади от джоба си чифт латексови ръкавици, нахлузи ги бавно, като придърпа гумата плътно върху пръстите си. В това време крадецът го наблюдаваше с широко отворени сиви очи.

— Снощи си бил заловен в къщата на починалата госпожа Естер Маклейн. — Антъни се наведе, вдигна от пода картонена кутия и я тръшна на масата. Извади от нея тежка платнена торба, сложена в найлонов плик. — Бил си с тази чанта и си носил това. — Извади от кутията натрошените очила за нощно виждане и ги остави на масата. Те също бяха в найлонов плик. — В торбата намерихме вещи от къщата. — Той вдигна няколко сребърни украшения, взети от витрина в антрето. Изпита странно чувство. — У теб намерихме шперцове, медицински слушалки, високооборотна дрелка и дрехи, които човек на твоята възраст е по-вероятно да носи в дискотека. — Маклейн остави гореизброените предмети на масата. — Освен това и тази връзка ключове, които, предполагам, са за дома ти. Имаше и ключ за беемве, но колегата ми, детектив Макбрайд, го занесе в близкия фирмен сервиз, за да проверим по кода кой е собственикът му.

Сякаш по сценарий се чу почукване, вратата се открехна и Макбрайд промуши глава през процепа.

— Имам нещо за вас, сър — каза той и подаде лист хартия и плик за веществени доказателства. Маклейн взе листа, хвърли му едно око и се усмихна.

— Е, господин Макреди, явно изобщо няма да се нуждаем от съдействието ви. — Погледна крадеца, търсейки признаци на притеснение, и ги видя ясно изписани на лицето му. — Върни го в килията му, Боб. И кажи на дежурния сержант да не му изпраща педали, ясно? — Сетне взе плика с ключовете и го мушна в джоба си. — Стюарт, вземи двама полицаи и ме чакайте отпред. Отивам да издействам съдебно разрешение за обиск.

Като за дребен бандит господин Фъргюс Макреди се справяше добре. Живееше в модерна сграда до пристанището на Лийт. Преди двайсет години там се намираха свърталищата на проститутки и наркодилъри, но след преместването на шотландското правителство, както и на кралската яхта „Британия“ в Лийт, кварталът преживяваше възход. Съдейки и по колите, паркирани наоколо, явно и цената на земята се бе покачила.

— Я гледай ти как си живеели тука — възкликна детектив Макбрайд, докато се возеха с асансьора към последния, пети етаж. Вратата се отвори и двамата слязоха на безупречно чиста стълбищна площадка със само две врати на апартаменти. В жилището на Макреди се влизаше през лявата.

— Не знам. На мен, ако не ми мирише на застояла пикня, хич не ми го хвали. Маклейн посочи другата врата. — Провери дали съседите са си у дома. Ако имаме късмет, може да знаят нещо за двойствения живот на нашия крадец.

Младият детектив позвъни на дясната врата, а Маклейн влезе в апартамента на Макреди. Той се оказа едно огромно помещение. Таванът представляваше плетеница от стари дървени греди, а големите врати, навремето използвани за товарене на стоките, сега бяха преустроени във високи прозорци с панорамна гледка към устието на реката. В единия ъгъл на помещението бе оформен кухненски бокс, а в дъното вита стълба водеше към платформа за спане току под таванските греди. Две врати под нея загатваха, че зад тях има други помещения.

— Добре, хора. Търсим откраднати предмети и информация за задържания господин Макреди. — Маклейн остана в средата на стаята, докато полицай Кид и Навъсения Боб се разшетаха наоколо, взеха да отварят врати и да повдигат възглавници. Значителна част от едната стена заемаше голям плазмен телевизор, а под него имаше лавици с прилежно подредени дискове. Маклейн хвърли един поглед на заглавията — главно японска манга и кунгфу. Свряна в края, сякаш добавена допълнително, беше пълната колекция филми за Пинко Розовата пантера. Кутийките бяха изтъркани и очукани, свидетелство за многократното им гледане. Изключение правеше само последната, която си беше още с целофана.

— Сър?

Маклейн се обърна и видя на прага детектив Макбрайд. Зад него стоеше жена, дългата й руса коса беше разрошена като след ставане от сън, но очите й бяха широко отворени и наблюдаваха как полицаите претърсват апартамента. Той тръгна към нея.

— Това е госпожица Адамсън — каза Макбрайд. Изглеждаше леко замаян. — Живее отсреща.

Отблизо Маклейн видя, че госпожица Адамсън е облечена само с дълъг копринен пеньоар. Беше боса.

— Какво става тук? Къде е Фъргюс? Да не е в беда? — Гласът й беше мек, все още сънен, с лека следа от американски акцент, примесен с единбургския.