Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Стори му се, че мина цяла вечност, докато човекът отвън намери пътя до библиотеката, но накрая видя как дръжката на вратата се задвижи надолу. Изчака да се отвори наполовина. През отвора надникна глава, полузакрита от тежки очила за нощно виждане. Маклейн безшумно запали лампата.

— Ох, мамка му!

Мъжът беше по-близо, отколкото Маклейн очакваше. Посегна към тежкия уред на очите си, преди усилената от техниката светлина да изгори ретината му. Антъни не изчака крадеца да се съвземе, а го сграбчи за тениската и дръпна силно, като му подложи крак. Двамата се строполиха на пода, Маклейн възседна крадеца и му приложи хватка „ключ“.

— Полиция. Арестуван си.

Никога нямаше полза, но адвокатите настояваха да се каже. Като награда за усилията си той получи лакът в корема, който му изкара въздуха. Крадецът ритна и изви гръб, докато с едната си ръка все още се мъчеше да свали очилата за нощно виждане. Беше силен и много жилав под тясната черна тениска и джинсите и абсолютно решен да не се предаде без бой. Маклейн го хвана за врата и опря коляно в гърба му, точно както го бяха учили в полицейската школа. От хватката нямаше особена полза, тъй като мъжът се гърчеше като торба със змиорки. Накрая се извъртя и застана лице в лице с домакина, все едно бяха любовници, а в следващия миг сви колене по несъвместим с анатомията начин.

Крадецът отново изкара въздуха от дробовете на Маклейн, когато се оттласна от него. Детективът се строполи върху един от столовете, претърколи се и скочи на крака, а натрапникът се устреми към вратата.

— О, не си познал! — Антъни се хвърли подире му и сграбчи мъжа. Общата инерция ги понесе напред, главата на крадеца се удари в ръба на вратата и изпука зловещо. После мъжът притихна, сякаш някой му дръпна щепсела, а Маклейн, неспособен да се спре, се стовари тежко върху него, с лице точно върху задните му части.

На секундата го възседна, докато плюеше и кашляше, сграбчи ръцете му и ги изви зад гърба.

— Спипах ли те? — изръмжа помежду тежките вдишвания, но казаното беше само за негово лично удовлетворение. Мъжът беше в безсъзнание, скъпият уред за нощно виждане висеше потрошен отстрани на главата му, а лицето му беше охлузено.

Беше вторник, а в стая за разпити №3 още от сутринта беше задушно. Тя нямаше прозорци, само отдушник на тавана, от който се очакваше да вкарва свеж въздух в стаята, само че той не го правеше. В средата имаше обикновена маса, плотът й от бяла пластмаса беше дамгосан с няколко прогаряния от цигари. До стената срещу вратата в пода бе завинтен пластмасов стол — на такова разстояние от масата, че да не можеш да се облакътиш удобно. Беше се опитат няколко пъти безуспешно и затова сега седеше облегнат назад с оковани ръце в скута.

Маклейн го наблюдава някое време, без да промълви. До момента крадецът отказваше да съобщи името си, което създаваше известни спънки. Беше млад, около трийсетгодишен, добре сложен. Маклейн беше натъртил здравата десния си хълбок, докато се боричкаха на земята, но това не беше нищо сериозно в сравнение с лицето на другия.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу Навъсения Боб. Носеше поднос с две чаши чай и чинийка бисквити. Постави всичко на масата, подаде едната чаша на Маклейн, взе другата и потопи в нея бисквитка.

— А за мен? За мен няма ли? — Младият мъж говореше с акцент от Глазгоу, който подсилваше образа му на уличен бандит. Маклейн обаче не се подведе. Всеки с подобно умение да борави с шперц и достатъчно умен, за да използва очила за нощно виждане, бе поне едно стъпало над крадец наркоман.

— Чакай да помисля. — За миг-два се престори, че се замисля, и отпи от чая си. — Не, за теб няма. Дай да ти обясня как стоят нещата. Ако ни сътрудничиш, ще бъдем добри.

— Ами фас? Тук направо не се диша.

Маклейн посочи табелата „Пушенето забранено“ на стената. Ефектът бе развален от задрасканото с химикалка „забранено“.

— Едно от малкото добри решения на парламента. Никъде в сградата не се пуши. Дори в килиите. А ти ще прекараш доста време в някоя от тях, ако не ни сътрудничиш.

— Не можете да ме затворите ей така. Знам си правата. Искам адвокат.

— Брей, ти си гледал телевизия! — възкликна Навъсения Боб. — Въобразяваш си, че знаеш всичко за полицията от някое долнопробно сериалче? Слънчице, няма да получиш адвокат, докато не ти позволим, пък колкото повече ни ядосваш, толкова по-късно ще го направим. — Той си взе нова бисквита от чинийката и я захапа, а към пода се посипа дъжд от трохи.