Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн понечи да попита за името на този отдавна загубен приятел, но в същото време се сети друго.

— Някога да си работил с банка „Фаркър“?

Карстеърс се задави с уискито си.

— Защо питаш?

— Работя по един случай. Опитвам се да разбера кой е живял в къщата на Фаркър към края на Втората световна война.

— Това е лесен въпрос. Старият Фаркър. Мингис Фаркър. Той основава банката в началото на миналия век. Познавах сина му Бърти. Чувал си за него.

На свой ред Маклейн поклати глава:

— Не се сещам.

— Забравям колко отдавна беше. Ти още не беше роден. Горкият стар Бърти. — Карстеърс тръсна глава. — Или може би трябва да кажа „глупавият стар Бърти“. Блъсна се с колата си в автобусна спирка и уби около половин дузина хора. Нещата щяха да се стекат много зле за семейството, ако не беше проявил доблестта да се самоубие по същото време. Старият Фаркър така и не се възстанови след инцидента. Удари ключа на къщата и се премести в другия си дом в Бордърс. Оттогава, доколкото знам, стои празна.

— Не задълго. Някаква строителна фирма я е купила. Щяла да я преустройва в отделни луксозни апартаменти или нещо от рода.

— Наистина ли? — Карстеърс надигна чашата за поредната глътка само за да установи, че тя вече е празна. Остави я внимателно на близката маса, извади кърпичка от предното джобче на сакото си и попи устни. — Кой, по дяволите, би пожелал да живее там? Имам предвид, че не се намира в някой от престижните квартали.

— Така си е.

— Господин Карстеърс?

Маклейн се обърна, изненадан от прекъсването. Мъж в тъмен костюм бе застанал на учтиво разстояние зад него, вперил опи в адвоката.

— Не може ли да почака, Форстър?

— Опасявам се, че не, сър. Заръчахте да ви информирам, ако той се обади.

Карстеърс настръхна и заприлича на подгонен елен. Бързо се взе в ръце, но не достатъчно бързо, за да не го забележи Маклейн.

— Нещо спешно, така ли?

— Да, в офиса. — Карстеърс потупа сакото си в търсене на нещо, видя празната чаша на масата до себе си, вдигна я, сякаш за да изпие уискито си, след което, изглежда, осъзна какво прави. — Много важен клиент. Съжалявам, Тони, но трябва да тръгвам.

— Няма проблеми. Благодарен съм, че дойде след всички тези ангажименти по организацията. — Маклейн разтърси ръката на Карстеърс. — С удоволствие ще поговорим отново. Явно си познавал баба по-добре от мен. Да ти се обадя?

— Разбира се, Тони. По всяко време. Имаш номера ми. — Карстеърс се усмихна при тези думи, но докато се отдалечаваше, Маклейн не можеше да се отърси от чувството, че адвокатът се съгласи само проформа.

Мястото на опелото беше много далеч от дома му, но Маклейн отказа осигурената от Карстеърс кола. Искаше да остане насаме със себе си, да има възможността, идваща само с ритмичното движение на краката по тротоара, да се потопи в мислите си. Едва след половин час ходене осъзна, че краката му са поели по пътя към бабината му къща, а не към неговия апартамент в Нюингтън. Понечи да промени посоката, но се спря. Не бе ходил там от деня, в който намериха тялото на Барнаби Смит.

Преди баба му да получи удара, Маклейн често я навестяваше за съвети относно проблеми, които просто не можеше да загърби. Обикновено тя не вземаше отношение по темата, а той постепенно сам намираше решението, но неизменно ценеше нейния принос. След влизането й в болницата къщата загуби очарованието си. Ходеше там, защото така трябваше. Трябваше да я огледа, да прибере пощата, да се убеди, че никой не е проникнал вътре. Винаги обаче по задължение. Сега, когато баба му бе починала, посещението в къщата й, тоест в неговата къща — след като формалностите приключеха, а данъчните отхапеха своя пай, — вече му се струваше по-естествено. Можеше да му помогне да разреши и някои от упоритите проблеми, които дори продължителните разходки не смогваха да разплетат.

Късният следобед премина във вечер, а толкова далеч от центъра на града боботенето стихна до слаб шум в далечината. Когато най-накрая зави по улицата, където беше къщата, се почувства сякаш попаднал в провинцията. Големите чинари, чиито корени бяха напукали тротоара, приглушаваха шума на града и затъмняваха уличното осветление. Повечето къщи бяха притихнали грамади, отдалечени от пътя сред своите дворове. Инцидентни признаци на живот — затръшната врата и гласове от отворен прозорец, бяха единственото доказателство, че не е сам. За кратко редом с него по отсрещния тротоар повървя черна котка, а в мига, в който се убеди, че е била забелязана, прескочи висока каменна ограда. В същия момент и той достигна целта си.