Джеймс Осуалд - Естествена смърт

В крайна сметка нямаше значение. Главен инспектор Макинтайър му бе наредила да приключи случая. Може би се опитваше да защити Дъгит, може би върху нея бе оказан натиск отгоре. Нямаше значение. Случаят беше приключен — освен ако намереше неоспоримо доказателство от друг източник. Една голяма червена точка в годишната статистика и пример за евтино разследване. Всички са щастливи. Освен горкия Бакън Стюарт, който лежеше на студената маса, а мъжкото му достойнство — в пликче до него. Освен Тимъти Гарнър, бледен и с източена кръв като заклано прасе.

И освен самия Маклейн.

Той загърби тази мисъл, отвори папката и погледна часовника на стената. Тъкмо минаваше девет. Половин час след като колата бе дошла да го вземе от участъка. Включи компютъра си и започна да пише. След като Макинтайър искаше образцов случай, той пък нямаше да се хаби да пише прекалено много.

Объркан е, гладен, нетърпелив. Болка изпълва главата му и му пречи да се концентрира, пречи му да си спомни кой е. Ръцете го сърбят, изжулени до кръв от миене, а все още ги усеща мръсни. Нищо вече не е в състояние да го измие.

Имаше едно място, където ходеше всеки ден. Там имаше вода, имаше храна. През съзнанието му преминават образи, един остава. Ръце, които се мият със сапун под течащата от крана топла вода. Ритмичното ритуално търкане на преплетените пръсти, дланите една в друга, масажирането на палците. Мястото му е познато и е наблизо. Трябва да отиде там. Там ще бъде чист.

Улиците са каньони, оградени от високите сгради, които спират светлината, но позволяват на въздуха да се нагорещи като в пещ. Колите ръмжат покрай него, гумите им трополят по паважа. Те не му обръщат внимание и той им връща жеста. Сега има цел, а щом пристигне, всичко ще бъде наред. Само трябва да си измие ръцете.

Стъпала го извеждат от улицата. Все едно изкачва планина с уморените си, изгарящи от болка нозе. Какво ли е правил, че се чувства така? Защо не помни къде е бил? Защо не помни кой е?

Вратата е стъклена и при приближаването му се плъзва настрани, сякаш е прекалено страшен, за да застане лице в лице със себе си. Стаята зад нея е светла и просторна, по-хладна от зловонната горещина отвън. Неуверено пристъпва от камъка на излъскания под и се озърта, опитвайки се да си спомни къде е чешмата, къде е сапунът. Навежда поглед към ръцете си и внезапно се изплашва от тях, от това, което са в състояние да причинят. Натиква ги в джобовете си, а с дясната усеща нещо твърдо и гладко. Инстинктивно го сграбчва.

Някой му говори с настоятелен глас, но той не разбира какво му казват. Оглежда се наоколо, а в стаята изведнъж плисва ярка светлина, която пронизва очите му като с нож. Зад бюрото седи жена, лицето й е бяло, очите — широко отворени. Струва му се, че я познава. Зад нея, като марионетки, стоят мъже в светли костюми. Струва му се, че познава и тях. Изважда ръка от джоба с намерението да им помаха, да им покаже изцапаните си ръце, да им покаже, че единственото нещо, което иска, е да се измие, но гладкият твърд предмет също излиза, понесъл със себе си и спомена.

Сега знае какво трябва да направи.

За мнозина крематориумът „Мортънхол“ вероятно не бе свързан с приятни спомени. Може би градинарите, които се грижеха за двора, се гордееха с работата си, а персоналът, който така ефективно обслужваше опечалените по време на половинчасовите церемонии, изпитваше мрачно задоволство от своя професионализъм. За всички останали това бе място на скръб и раздяла завинаги. Маклейн го бе посещавал достатъчно често по работа, за да се повлияе от мястото. За сметка на това отбеляза критично колко малко се беше променило за всичките тези години.

Опелото на баба му не събра много хора. Нищо чудно, като се имаха предвид възрастта и склонността й към усамотяване. Фил и Рейчъл седяха до него на предната редица. Джени също беше дошла, което бе неочаквано, но не и нежелано. Навъсения Боб бе единственият представител на полицията, а пристигналият в последния момент Ангъс Кадуоладър се суетеше отзад. Джонас Карстеърс седеше с вдигната глава, вперил безстрастен поглед в далечината, докато служителят редеше хвалебствени слова за човек, когото не бе и виждал. Почти непознати на Маклейн старци седяха, разпръснати на групички, из празната зала. Би трябвало да се почувства угнетен, задето толкова малко хора бяха дошли да кажат последно сбогом на баба му, но той с учудване намери успокоение във факта, че изобщо някой бе дошъл. И разбира се, можеше да се утеши, че баба му бе надживяла всичките си приятели.