Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Благодаря ви, инспекторе. Много любезно от ваша страна.

На площадката пред апартамента на господин Гарнър беше тихо. Отсрещната врата все така зееше, но зад нея не се усещаше ничие присъствие. Маклейн затрополи надолу по стълбите и излезе на улицата, където видя неколцина униформени полицаи. Там заговори сержант Хаусман, който стоеше до бариерата пред портата. Микробуса на криминалистите отдавна вече го нямаше.

— Как мина с другите обитатели на сградата?

Големия Анди извади тефтера си.

— Повечето апартаменти са празни. Явно са собственост на някаква агенция за недвижими имоти. Настанявали чуждестранни работници и служители. На първия етаж има две жилища. Никой от обитателите им не е чул нищо до момента, в който сме пристигнали. Освен това има и един апартамент в сутерена. Човекът се прибра с приятелката си преди около половин час и побесня, като не му позволихме да си влезе без придружител. Сержант Гордън се сдоби с разбит нос, а господин Картрайт ще поседи малко зад решетките.

— Пиянство и неподчинение на полицейски нареждания?

— Притежание на наркотици. Вероятно с цел разпространение. След като носиш половин кило хашиш, е логично да стоиш настрана от полицията, но…

— Така си е. Между другото, беше прав.

— Тъй ли? За кое?

— Бакън Стюарт и Тимъти Гарнър. Макар че са били странна двойка. Живели са в отделни апартаменти един срещу друг.

— Светът е пълен със странни хора, сър. Понякога си мисля, че аз съм единственият нормален.

— Което е истина, Анди. — Маклейн погледна часовника си. Наближаваше два часът. — Мисля, че за тази вечер направихме каквото можахме. Остави двама дежурни. Имаме потенциален свидетел. Не ми се иска убиецът да се върне и да се опита да му запуши устата.

— Значи, Гарнър не е заподозрян?

— Не, освен ако е много добър актьор. Имам предчувствие, че тук е имало нещо повече от любовна свада, но Гарнър не е в състояние да свидетелства тази нощ. Пък и не мисля, че ще се чувства комфортно в килия. — Маклейн погледна към прозорците на горния етаж, от които струеше светлина. — За никъде не бързаме. Най-добре да се поуспокои, а на сутринта ще разговарям с него. Нека късметлията, който остава да дежури, да знае, че старецът е горе. Ако реши да отиде някъде, ще осигурим човек, който да го съпроводи. Ясно?

— Тъй вярно, сър. — Големия Анди се обърна към неколцината останали униформени и започна да им раздава заповеди на висок глас. А Маклейн се обърна към полицай Кид, която се опита да сподави прозявката си.

— Ти днес май беше дневна смяна, нали?

— Да.

— Как тогава ти възложиха тази задача?

— Използвах една от стаите, за да уча, сър. Вкъщи не сме от най-тихите и в петък вечер е най-добре да се скатаеш някъде, ако търсиш малко спокойствие.

— Нека позная — Дъгит се е натъкнал на теб и те е пратил за мен. Да имаш представа защо той не се появи на местопрестъплението?

— Не бих желала да коментирам, сър.

Маклейн спря да разпитва полицайката. Не тя беше виновна за провалената вечер и на двамата. Рано или късно щеше да разбере защо този случай бе възложен именно на него.

— Прибери се и се наспи. И не се притеснявай, ако позакъснееш утре. Ще говоря с дежурния сержант и ще нагласим смените.

— Благодаря ви, сър. — На лицето й се изписа немощна усмивка. — Да ви откарам ли?

— Не, благодаря. — Маклейн погледна надолу по Хай стрийт. Дори и в този късен час имаше разхождащи се хора. Купонджии на връщане от кръчмите, тълпи, изсипващи се от нощните клубове, а закусвалните за дюнери и хамбургери въртяха оживена търговия. Градът никога не спеше. Някъде там беше и убиецът, с кръв по ръцете. Убиец, който бе отрязал парче от жертвата си и го беше натъпкал в устата й. Точно като в случая с Барнаби Смит. Имитатор? Съвпадение? Трябваха му малко време, спокойствие и дистанциране, за да обмисли всичко. — Смятам да се поразходя.

Събота трябваше да е почивният му ден. Не че си беше направил някакви планове, но да кисне в участъка в осем и половина сутринта, определено не беше на челно място в намеренията му. Особено пък след по-малко от четири часа сън. Маклейн разглеждаше на компютъра си цифровите фотографии от случая „Стюарт“. Трябваше да ги разпечата. Невъзможно беше да се работи на малкия дисплей. Маркира всички и ги пусна да се печатат на общия принтер в дъното на коридора, като се надяваше този път, за разлика от обикновено, в него да има достатъчно хартия и мастило.

За щастие завари апартамента си празен, когато се прибра след над двукилометровата разходка от местопрестъплението. Не че не харесваше компанията, но предпочиташе да е анонимен в тълпата. В общуването си с хората извън работата се чувстваше твърде обременен от всичките си проблеми и притеснения, което го правеше не особено забавен събеседник. Дори когато не се прибираше от кърваво местопрестъпление, предпочиташе собствената си компания. Да остане насаме с призраците си.