Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Убиецът?

— Не знам. Възможно е.

— Виждали ли сте този мъж?

— Не. — Гарнър поклати глава, като че да отрече и пред самия себе си, но гласът му прозвуча неуверено.

Маклейн запази тишина, остави съмнението да свърши своето.

— Не очаквам да ме разберете, инспекторе. Още сте млад. Може би, ако бяхте стар като мен, щяхте да ме разберете. Бакън ми беше повече от съдружник. Ние бяхме…

— Любовници? Това не е престъпление, господин Гарнър. Вече не.

— Но все още е срамно, нали? Начинът, по който хората те гледат по улицата. Аз съм затворен човек, инспекторе. Тая всичко в душата си. Освен това съм твърде стар, за да се интересувам от секс. Мисля, че и Бакън се чувстваше по същия начин.

— Обаче подозирате, че се е виждал с друг мъж, нали?

— Сигурен съм. Иначе защо бе толкова потаен? Защо избухна и ме изгони?

Маклейн помълча миг-два. В тишината се чу къкренето на чайника и почукване на лъжичка в порцелан.

— Кажете ми какво се случи тази вечер, господин Гарнър. Как намерихте господин Стюарт?

Старецът мълчеше. Ръцете му възобновиха ритмичните си движения, но той ги сви в юмруци, за да ги спре.

— Карахме се цял следобед. Бакън искаше да ме отпрати за няколко седмици. В Ню Йорк се провежда голямо изложение на изкуствата и той реши, че ще е добре да отида. Дори беше уредил билетите, хотела… всичко. Аз обаче се оттеглих от бизнеса преди няколко години. Казах му, че нямам сили да пътувам толкова надалече, камо ли да участвам в търгове. Казах му, че предпочитам да си остана вкъщи, а той да отиде. Винаги е бил по-енергичен от мен.

— И така, спорехте. Но по-късно сте се върнали в апартамента му, за да поговорите отново, така ли? — Маклейн видя, че старецът взе да се отплесва от темата, и внимателно го насочи обратно към нея.

— Моля? А, да. Трябва да беше около девет, най-много девет и петнайсет. Не обичам да оставям висящи въпроси. Освен това бях малко груб и исках да му се извиня. Понякога седяхме до късно, пийвахме по едно малко бренди и обсъждахме света. Имам ключ за апартамента му, така че можех да си отворя сам, но не се наложи. Вратата зееше. Подуших неприятна миризма. Като от запушен отходен канал. Влязох и… О, боже…

Гарнър се разрида. Полицай Кид избра именно този момент, за да се върне, понесла табла с три порцеланови чаши и чайник.

— Знам, че ви е тежко, господин Гарнър, но ще ви помоля да ми опишете какво точно видяхте. Понякога изричането на глас спомага за преодоляване на шока.

Старецът подсмръкна, взе едната чаша с треперещите си ръце и сръбна малка глътка.

— Беше там, чисто гол. Помислих, че си прави нещо. Не проумявах как може да седи така неподвижно и защо се взира в тавана. Сетне видях кръвта. Не знам как я бях пропуснал. Та тя беше навсякъде.

— Какво направихте след това, господин Гарнър? Опитахте ли се да помогнете на господин Стюарт?

— Какво? А, да. Аз… Всъщност не. Приближих се до него, но се уверих, че е мъртъв. Набрах спешния номер, поне така мисля. Следващото нещо, което си спомням, е идването на полицая.

— Да сте пипали нещо, освен телефона?

— Не, мисля, че не. Защо?

— Помните ли криминалистката, която ви посети преди малко? Тя взе отпечатъци от пръстите ви, за да ги отдели от другите, които ще намерим в апартамента на господин Стюарт. Ще ни е от полза да знаем къде и какво сте докосвали.

Маклейн поднесе чашата към устните си. Гарнър направи същото и отпи дълга глътка. Старецът потрепери, когато горещият чай се плъзна в гърлото му, а адамовата ябълка заподскача нагоре-надолу при всяко преглъщане. Мълчанието продължи повече отпреди. Маклейн остави чашата си на подноса и забеляза, че полицай Кид не беше пила от нейната.

— Господин Гарнър, трябва да дойдете в участъка, за да снемем показанията ви. Не сега, става и утре — добави той, като видя, че старецът се надигна. — Може да изпратя патрулна кола да ви вземе и върне. Да речем, в десет сутринта?

— Да, да. Разбира се. Дори и по-рано, ако желаете. Надали ще мигна тази нощ.

— Имате ли познат, на когото да се обадим, за да ви прави компания? Може да оставим и полицай. — Маклейн се обърна към полицай Кид, но тя реагира със смразяващ поглед.

— Не, няма нужда. Ще се справя и сам. — Господин Гарнър отново сложи длани на бедрата си, за да се изправи от стола. — Мисля да си взема вана. Това обикновено ми помага да заспя.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. — Маклейн се изправи далеч по-чевръсто и подаде ръка на стареца. — Пред апартамента на господин Стюарт цяла нощ ще дежури полицай. Ако нещо ви разтревожи, веднага му кажете и той ще се обади в участъка.