Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Олеле, боже! Извинете, сър. Не видях, че сте вие.

— Няма проблем, Ема. Очевидно не сте приключили с огледа. — Колко глупаво от негова страна. Трябваше да провери, преди да щурмува така.

— Поне си сложете гащеризон и ръкавици, сър. Момчетата хич няма да са доволни, ако им се наложи да вземат образци от дрехите на всички, за да ги изключат като заподозрени.

Ема се върна в микробуса, за да му донесе комплект. Маклейн се напъха в белия костюм, нахлузи калцуните върху обувките и ръкавиците на ръцете си, преди да последва младата жена по тясното вито стълбище.

Денем изцяло остъкленият покрив сигурно осветяваше цялото стълбище. Толкова късно през нощта светлина осигуряваха само два аплика — над вратите на двата апартамента на етажа. Вратите зееха, а по пръските кръв по боядисаната в бяло стена не можеше да се отгатне коя е правилната. Маклейн реши да следва криминалистката, но тя спря пред едната врата и му посочи другата.

— Аз ще взема пръстови отпечатъци, за да се елиминират евентуалните заподозрени. Вашият труп е ей там.

С чувството, че е пълен идиот, задето не знаеше елементарни подробности за местопрестъплението и самото престъпление, Маклейн кимна в знак на благодарност, обърна се и прекоси площадката между двата апартамента. На влизане дочу тихи гласове, долитащи от апартамента. Сержант Анди Хаусман стоеше в коридора. Не беше облечен в бял гащеризон.

— Какво си ми приготвил, Анди? — Маклейн трепна, защото огромният сержант подскочи стреснато.

— Боже мой! Ще ми докарате някой удар. — Едрият мъж се озърна, видя кой е и си отдъхна. — Слава богу, най-накрая се появи някой детектив. Цели два часа висях на радиостанцията.

— Обадиха ми се преди двайсетина минути, Анди. Не обвинявай мен. А уж този уикенд щях да си почивам.

— Съжалявам, сър. Само дето… Тъй де, през всичкото време съм тук, пък мястото хич не е приятно.

Маклейн огледа коридора на апартамента. Беше декориран с много пари, едва ли не претрупан със старинни мебели. Стените бяха покрити с най-разнообразни картини, с лек уклон към по-съвременните стилове. Една от тях прикова вниманието му и той се приближи, за да я огледа по-отблизо.

— Пикасо, сър. Поне така си мисля, но не съм експерт.

— Добре, Анди. Да допуснем, че не знам нищо за престъплението. Информирай ме.

— С полицай Питърс патрулирахме по Хай стрийт, когато ни се обадиха. Трябва да е било около двайсет и един часа. Проникване с взлом и нападение. Отидохме на адреса и намерихме портата в оградата и входната врата широко отворени. Тръгнахме по следата и на най-горната площадка заварихме стария господин Гарнър по халат.

— Господин Гарнър?

— Съседът, сър. Добър приятел на господин Стюарт. Мен ако питате, дори нещо повече от това, ама в крайна сметка не ми влиза в работата.

— Господин Стюарт? — Маклейн се почувства пълен идиот и прокле Дъгит за пачите яйца, на които го насади.

— Жертвата, сър. Господин Бакън Стюарт. Ето го там. — Сержантът посочи единствената отворена врата в коридора, но с нищо не показа, че възнамерява да се приближи към нея.

— Добре, Анди. Поемам оттук нататък. Не се отдалечавай, ще ми трябва още информация. — Маклейн изчака сержанта да излезе от апартамента и прекрачи прага на стаята.

Миризмата веднага го блъсна в носа. Не че не беше там през цялото време, но отвън бе доста по-слаба. Силна миризма на желязо, на скоро пролята кръв. Стаята беше кабинет на богаташ, обзаведен със старинни мебели в комбинация с модерно изкуство. Господин Бакън Стюарт явно бе с разностранни интереси; имаше за всекиго по нещо. Никой от околните предмети обаче не му беше от особена полза в момента.

Убитият седеше в стол стил кралица Ана , обърнат към средата на стаята. Някой беше съблякъл пижамата му и дългия кадифен халат и прилежно сгънал дрехите на близкото бюро. Кръвта бе изцапала сивите пискюли на стола, а източникът й бе разрез от ухо до ухо. Главата му беше отметната назад и невиждащите очи се взираха в украсения гипсов таван, а от устата му се бе стекла още една струйка кръв, стигаща почти до брадичката.

— А, Маклейн. Крайно време беше да се появи някой детектив.

Антъни погледна към скута на мъртвеца и чак тогава забеляза облечения в бяло патолог и асистента му, приклекнали на пода. Доктор Пийчи не бе измежду любимите му вещи лица.

— Добър вечер и на вас, докторе. — Маклейн внимателно пристъпи напред, тъй като столът, на който седеше Бакън Стюарт, беше в локва кръв. — Как е пациентът?