Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Антъни бавно се свлече на колене. Мускулите на краката му не бяха в състояние да понесат тази тежест. Загуби представа за заобикалящата го действителност, изпитваше само смътното усещане, че стаята беше по-тъмна, с размити контури. Гласът й. Колко години бяха изминали, откакто за последно чу гласа й? Това последно, съдбовно, измамно „До скоро“. А през всичкото това време гласът й е бил на лентата в скапания апарат.

Без да се замисли, Маклейн върна записа и го пусна отново. Думите й отекнаха в празното жилище и за момент му се стори, че градският шум заглъхна. Огледа се наоколо. Същите стари картини висяха по стените. Старият килим, вече поизтъркан, покриваше бледожълтите дъски на пода. Тясната масичка до входната врата, където беше телефонът, а до него — ключовете му. Бяха я купили при разпродажба на стари вещи в Дъдингстън. „За семейното огнище“, беше казал Фил. Много малко неща се бяха променили в апартамента му след смъртта на Кърсти. Отиде си толкова внезапно, но гласът й остана след нея.

Звънецът на вратата извади Маклейн от меланхолията му. За миг се изкуши да не отваря, сякаш не се е прибрал. Би могъл цяла вечер да слуша гласа й и да си представя, че може да се върне. Ала знаеше, че това е невъзможно. Беше видял студения й труп на масата в моргата. Беше видял как ковчегът й се плъзга и изчезва зад завесата. Вдигна слушалката на домофона.

— Кой е?

Беше Фил. Маклейн натисна бутона за отваряне на входната врата и в този момент осъзна, че студентите от долния етаж очевидно са пропуснали да я подпрат с камък. Отвори вратата на апартамента и се заслуша в трополящите нагоре стъпки. Чуваха се повече от два крака, което означаваше, че Фил води Рейчъл със себе си. Това беше притеснително. Старият му съквартирант винаги идваше сам.

Нахлуха в апартамента: Фил, Рейчъл и Джени. Заливаха се от смях на някакъв виц, който явно си бяха разказали по пътя нагоре. Смехът им обаче бързо секна.

— Бога ми, Тони. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак. — Фил влезе с походка на човек, все още живеещ там, а двете млади жени се спогледаха смутено. За момент Маклейн възнегодува вътрешно срещу присъствието им. Искаше да остане сам в нещастието си. След това осъзна колко е глупаво. Кърсти я нямаше. Много отдавна се беше примирил с този факт. Просто гласът й го изненада.

— Хващате ме в лош момент, съжалявам. Дами, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. На Фил е излишно да му го казвам. — Мушна диктофона в джоба си и посочи към вратата на всекидневната, надявайки се да е поне малко подредено. Не помнеше кога за последно е влизал там. — Кой какво ще пие?

Женското присъствие в апартамента беше нещо необичайно. Маклейн беше свикнал с компанията на Навъсения Боб след някоя особено тежка разпивка по случай приключило разследване. Фил идваше от дъжд на вятър, обикновено, след като скъсаше с някоя от студентките си, и намираше утеха в бутилка малцово уиски. Не можеше обаче да си спомни кога за последен път е посрещал истински гости. Обичаше да живее сам, а контактите с хора оставяше за кръчмата. Затова и кухнята му беше толкова зле заредена откъм храна. Намери голям пакет фъстъци, но той скоро щеше да чества първата си годишнина от изтичане срока на годност, а и се беше надул зловещо като корем на мъртвец.

— Какво става, Тони? Ако не те познавах, щях да кажа, че ни отбягваш. — Обърна се и видя Фил на вратата.

— Търся нещо за хапване, Фил. — Маклейн отвори вратичката на шкафа в потвърждение на думите си.

— Тони, това съм аз, бившият ти съквартирант. Спомняш ли си? Може и да заблудиш служебния ви психолог, но с теб се познаваме достатъчно дълго. Нещо се е случило. За баба ти ли става въпрос?

Маклейн видя кутията с носни кърпички. Беше я захвърлил на масата заедно с докладите за обирите и папката за мъртвото момиче. Ето защо не обичаше да посреща гости. Никога не знаеш на какво може да се натъкнат.

— Не е заради баба ми, Фил. Нея загубих преди година и половина. Имах достатъчно време да се примиря с факта.

— Тогава какво те тревожи?

— Намерих това. Точно преди да се появите. — Маклейн извади диктофона от джоба си, остави го на масата и пусна записа. Цветът се отдръпна от лицето на Фил.

— Господи, Тони. Съжалявам. — Той тежко се отпусна на един от кухненските столове. — Помня това съобщение. Бога ми, трябва да е отпреди десетина години. Как, по дяволите…?

Маклейн започна да обяснява и чак тогава се сети за странния момичешки глас, който го бе подтикнал да провери касетката на секретаря. Сигурно си беше въобразил, но сега гласът на Кърсти се сливаше със зова за помощ от отдавна мъртва душа, ала се опасяваше, че не бе по силите му да се отзове. Потръпна от тази мисъл.