Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Господин Маклейн, изчакайте малко. Има пакет за вас.

Маклейн се спря в подножието на стълбите и затаи дъх, за да не вдишва миризмата на котешка урина. Възрастната госпожа Маккъчън сигурно го беше чакала в малкото антре. Тя остави вратата отворена и изчезна в дълбините на апартамента си. В мига, в който се скри, слаба черна котка се промуши навън и взе да души въздуха, поклащайки глава. През главата на Маклейн се стрелна забавната мисъл, че старицата е вещица и се е превърнала в това животинче. Може би имаше навик нощем да броди по улиците на Нюингтън, да наднича през прозорците и да наблюдава хората. Може би затова знаеше всичко за всекиго.

— Моите съболезнования за баба ви. Беше добра жена. — Госпожа Маккъчън се върна с голям пакет, стискаше го здраво в сбръчканите си и треперещи ръце. Котката се заумилква в краката й, определено имаше опасност да я спъне. Теорията за вещицата претърпя крах.

— Благодаря ви, госпожо Маккъчън. Много любезно от ваша страна. — Маклейн пое пакета, преди да го е изпуснала.

— Нямах представа колко много е преживяла и постигнала. Да загуби сина си така… Ох! — Погледите им за момент се срещнаха, после госпожа Маккъчън наведе очи към пода. — Ох, съжалявам. Разбира се. Той би трябвало да е баща ви.

— Моля ви, госпожо Маккъчън, не се притеснявайте — каза Маклейн. — Случило се е преди много време. Но как научихте всичко?

— Пише го във вестника. — Тя повторно изчезна в апартамента и след секунди се появи с днешния брой на „Скотсмън“ в ръка. — Ето, задръжте го. Вече го прочетох.

Маклейн отново й благодари и се качи по витите стълби на последния етаж, където беше апартаментът му. На телефонния секретар мигаше голяма цифра 2. Той натисна бутона и остави пакета и вестника, докато чакаше лентата да се пренавие.

— Здрасти, Тони. Фил се обажда. Зарежи белезниците и ела към осем в кръчмата. Джен ми каза, че си започнал да се обличаш в женски дрехи, и искам да науча всички подробности.

Машината избибипка и пусна второто съобщение.

— Инспектор Маклейн? Обажда се Джонас Карстеърс. Искам да потвърдя, че кремацията е насрочена за понеделник в единайсет часа. Уредил съм да те вземе кола. Обади се, ако имаш нужда от нещо друго. Имаш домашния и мобилния ми номер. А, още нещо. През уикенда трябва да получиш един пакет. Това са копията на всички документи, свързани с имота на баба ти. Реших, че може да пожелаеш да ги разгледаш. По-късно ще поговорим за подробностите.

Маклейн погледна пакета. Носеше печата на „Карстеърс Уедъл“. Отвори го и извади отвътре дебел наръч хартия, още миришеща на ксерокс. Върху най-горния лист със засукан шрифт пишеше Завещание . Тъкмо се зачете, когато секретарят избипка още веднъж.

— Моля ви, помогнете ми. Моля ви, намерете ме. Моля ви, спасете ме. Моля ви. Моля ви.

По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Бе глас на млада жена, дори може би момиче. С непознат акцент. От Източна Шотландия, но не Единбург. Пак погледна секретаря, на дисплея мигаше цифрата 2. Две съобщения. Натисна бутона за повторно прослушване и нетърпеливо зачака лентата да се превърти. Първо веселяшкият глас на Фил, след него Джонас Карстеърс. И нищо друго. Апаратът изцъка и спря.

Още два пъти превъртя и прослуша съобщенията. Оставаха си две, и туйто. Отиде в кабинета и потърси в бюрото стария си диктофон. След това десетина минути търси батерии за него. Извади касетката от телефонния секретар и я сложи в диктофона, сетне я пусна отначало. Чу своето съобщение, че отсъства. Наистина ли гласът му звучеше толкова потиснато и отегчено? Кратка пауза и започна съобщението от Фил. Отново кратка пауза — и това от Джонас. И няколко по-стари съобщения, върху които не бяха записани нови, но нищо, звучащо поне приблизително като женския глас, който бе чул преди малко. Или който му се беше причул. Последва тишина. Остави лентата да се повърти още малко и натисна клавиша за бързо превъртане. В този режим диктофонът щеше да възпроизведе всички записи, но на бързи обороти. Така щеше да чуе момичето. Резултатът обаче бе само една по-дълга пауза и поредица от много стари съобщения, продължаващи няколко минути. След тях отново тишина.

Дали му се беше причуло? Беше доста странно, за да е халюцинация. Лентата продължаваше да се върти безмълвно, докато стигна края. Той извади касетката, обърна я от другата страна и я пусна.

— Здравейте. Това е телефонът на Тони и Кърсти. Прекалено сме заети да раздаваме справедливост и да се борим с неправдата, за да ви отговорим сега. Ще трябва да се задоволите със съобщение, оставено след сигнала.