Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Ами, да видим… Всъщност преди няколко месеца купихме „Лодиан Системс“, но иначе ги поддържаме от близо пет години. „Секюр Хоум“ сключиха договор с нас по-миналата година. Със „Субсисто Раптор“ работим от около година и половина. Ако желаете, мога да проверя и да ви съобщя точните данни. Предполагам, че това са свързаните случаи.

— Така е, господин Феърбеърн.

— Надявам се, не намеквате…

— Нищо не намеквам, господин Феърбеърн. Просто разследвам случая си. Не мисля, че компанията ви систематично ограбва клиентите си. Това би било изключително глупаво. Убеден съм обаче, че в системата ви има слабо звено, и целта ми е да го открия.

— Разбира се, инспекторе. Не се съмнявам в намеренията и способностите ви. Но ви моля да разберете, че репутацията е всичко за нас. Ако се разчуе, че системите ни не са надеждни, ще фалираме до края на годината.

— Това изобщо не влиза в плановете ми, господин Феърбеърн. Компании като вашата улесняват нашата работа, образно казано. Аз обаче ще хвана извършителя.

— Пропуснал съм нещо, детектив.

— Моля?

— Нещо очевидно. Нещо, което трябваше да видя още в началото.

— Е, със сигурност Феърбеърн не ни казва всичко.

— Какво? А, не. Съжалявам. Говорех за мъртвото момиче.

Караха по Лийт Уок стрийт обратно към участъка. Тъй като се отдалечиха от брега и бяха като в пещ между високите сгради, в колата стана задушно. Маклейн беше отворил прозореца, но бавното движение не бе достатъчно, за да създаде осезаемо въздушно течение, нещо отпред буквално беше парализирало трафика.

— На следващия завой свий вляво. — Маклейн посочи тясна пресечка.

— Участъкът е напред, сър.

— Засега няма да се връщаме там. Искам пак да огледам онова мазе.

— В Сайтхил?

— Ще пристигнем по-бързо, ако спреш да задаваш глупави въпроси.

— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър. — Макбрайд отби колата в автобусното платно, стигна до уличката и зави. Маклейн съжали за избухването си и сам не откри причината за лошото си настроение.

— Какво знаем за това момиче?

— В какъв смисъл, сър?

— Ами, помисли. Млада е, бедна, носи най-хубавата си рокля. Какво е правела, когато е била убита?

— Отивала е на парти?

— Запомни тази дума. Парти. Да допуснем, че партито е било в къщата, където я намерихме. Това до какво заключение ни води?

Мълчанието продължи, докато се провираха през лабиринта от улички около двореца Холируд.

— Че който е притежавал къщата по времето на убийството, е знаел за него.

— А кой е притежавал къщата?

— Била е собственост на банка „Фаркър“. Според досието е била придобита през 1920 г. и е била нейна собственост допреди година и половина, когато „Мидийстърн Файнанс“ купува банката.

— Добре, да го формулираме другояче. Кой е живял в къщата? В този ред на мисли кой е управлявал банката преди продажбата й?

— Не знам, сър. Човек на име Фаркър?

Маклейн въздъхна. Определено пропускаше нещо.

— Трябва да говорим с някого от „Мидийстърн Файнанс“. Сигурно имат сред служителите си и хора от старата банка или поне списък на предишния персонал. Виж дали няма да изровиш нещо по тази линия, като се върнем в участъка.

— Натам ли да карам сега, сър?

— Не, искам пак да хвърля едно око на къщата. Рано или късно ще трябва да позволя на Макалистър да продължи работата там. Наясно съм, че оперативно-следствената група е почистила всичко, но трябва още веднъж да огледам лично мястото.

Къщата беше безлюдна, а фургоните на строителите около нея — заключени. Върху прозорците на приземния етаж бяха заковани тежки шперплатови плоскости, а масивен катинар възпрепятстваше достъпа през вратата. Маклейн нареди на Макбрайд да се обади за ключа, сетне тръгна по двора с надеждата да открие нещо.

Кулата с орнаментите беше в задната част, нещо нетипично за този вид постройки. По керемидите и откъртената мазилка, изпопадали в обраслата градина, Маклейн заключи, че тук от доста години не живее никой. Къпини бяха проточили ластарите си по влажните стени чак до изпочупените прозорци на първия етаж, а едновремешната морава сега бе осеяна с млади дръвчета, издънки на близкия чинар. Всичко това бе опасано с висока каменна ограда с циментирани отгоре й натрошени стъкла. Отъпкана пътека водеше до порта с малка арка. Старата дървена врата лежеше на земята и гниеше, полускрита от растителността, а върху зейналия вход бе закован поредният шперплат. Очевидно Томи Макалистър беше по-негостоприемен към наркоманите и вандалите на Сайтхил, отколкото банката на Фаркър.