Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— За какво става дума? — попита Ема, леко сбърчила чело от притеснение.

Маклейн въздъхна и извади портфейла от джоба на сакото си. Така или иначе следващите питиета бяха от него. Не че не можеше да си го позволи де.

— Разговорите по работа в кръчмата са забранени под заплаха от глоба. Това е стара традиция, датираща от времената, когато Навъсения Боб е бил редови полицай, което означава някъде между двете световни войни, нали, Боб? — Той извади банкнота от двайсет паунда и я удари на масата, като игнорира протестите на Боб. — Стюарт, ще ни окажеш ли честта?

— Какво? Защо аз?

— Защото си най-млад.

Мърморейки, детектив Макбрайд се надигна от удобното си местенце в ъгъла, взе парите и се запъти към бара.

— И този път поръчай свястна бира.

Доста по-късно Маклейн отказа да се качи в таксито, пълно с пияни полицаи и криминалисти. Големия Анди си беше тръгнал по-рано, за да се прибере при жена си и малкото си дете. Навъсения Боб остана, за да изпрати Маклейн до дома, а съдейки по състоянието му, и да преспи в съседната стая. Нямаше да му е за пръв път, пък и госпожа Боб нямаше да го чака да се прибере — беше го напуснала преди доста години.

— Тая Ема е приятно момиче, не мислите ли?

— Не си ли малко дърт да я задяваш, Боб? — Антъни очакваше закачливото потупване по рамото и не остана разочарован.

— Не за мен, глупчо. За теб говоря.

— Знам, Боб, знам. Да, готина е. Малко странна музика слуша, но това не е толкова важно. Знаеш ли нещо повече за нея?

— Само, че я прехвърлиха при нас прели няколко месеца. Тя е от Абърдийн. — Навъсения Боб добави и ужасния диалект към пиянското си ломотене.

— Да, вече го каза.

— Друго не знам. Криминалистите я харесват, така че сигурно я бива в работата. Освен това е добре наоколо да се навърта и някоя хубавелка, а не само обичайните криви муцуни.

Помълчаха за малко, докато вървяха по улицата — като стар сержант с посивели коси и недотам младия му помощник, правещи нощния си обход. Въздухът бе прохладен, небето над тях — тъмно, с леки оранжеви оттенъци. Звезди вече не се виждаха поради прекомерното светлинно замърсяване. Най-неочаквано Навъсения Боб се спря насред крачката си.

— Чух за баба ти, Тони. Моите съболезнования. Беше страхотна жена.

— Благодаря ти, Боб. Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че вече я няма. Наясно съм, че трябва да нося траур и да си скубя косите от мъка. Може би да порева и поскърцам със зъби. Обаче има нещо странно. Чувствам по-скоро облекчение, отколкото тъга. Тя лежа толкова дълго в кома.

— Прав си. В нейния случай си беше чисто избавление. — Двамата продължиха пътя си и завиха по улицата на Маклейн.

— Днес се видях с адвоката й. Оставила ми е всичко. Доста солидна сума.

— За бога, Тони, нали няма да зарежеш полицията?

До този момент идеята не бе хрумвала на Маклейн, но все пак му отне цели пет секунди, за да отговори:

— Разбира се, че не, Боб. Какво друго да правя? Освен това, ако напусна, кой ще те прикрива, когато по цял ден само четеш вестници?

Стигнаха до сградата и Маклейн видя същия стратегически камък, който пречеше на входната врата да се заключи.

— Можеш да се прибираш, Боб, или ако искаш, остани да преспиш при мен.

— Ммм, не, ще повървя, ще подишам чист въздух. Кой знае, току-виж съм изтрезнял, докато се прибера.

— Добре тогава. Лека нощ.

Навъсения Боб му помаха, без да се обърне, и се запъти надолу по улицата. Маклейн се зачуди докъде ли ще стигне, преди да реши да си спре такси.

Охранителни системи „Пенстемин“ заемаха голяма част от изкуствено създадена суша в долната част на река Форт, между Лийт и Тринити. Самата сграда представляваше безличен модерен склад. Спокойно можеше да мине и за колцентър, макар че този род постройки обикновено не бяха оградени с бодлива тел и нямаха повече сензори за движение и камери за наблюдение, отколкото нормален затвор. Стените бяха боядисани в сиво и опасани с редица затъмнени прозорци, минаващи точно под стрехата на широкия равен покрив. В близкия ъгъл покривът се спускаше до земята, там беше и малката входна врата.

Детектив Макбрайд паркира служебната кола на единственото паркомясто с надпис „Посетители“. Белият „Воксхол Вектра“ изглеждаше направо ненамясто до лъскавите беемвета и мерцедеси 4х4. Маклейн забеляза, че директорът можеше да си позволи да идва на работа с чисто ново ферари.

— Явно сме си сгрешили професията. — Последва детектива през паркинга, докато се наслаждаваше на хладния утринен бриз, лъхащ от залива. Лицето на Макбрайд беше бледо, а под очите му имаше сенки — спомен от снощната прекомерна веселба. Надпиването с шотове текила с полицай Кид несъмнено го беше лишило от няколко милиона мозъчни клетки. В началото бе доста объркан, но после забеляза редицата от скъпи коли.