Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Възможно е, но по разположението реших, че е кръг с шест маркирани точки. Знаете какво намерихме в стената срещу всяка от точките, нали?

— Хм. Добре, остана да изпробвам още нещо. Вземете си стол, ще отнеме минута-две.

— Благодаря… Вие сте госпожа Беърд, нали? — Маклейн се настани на съседния стол, като не пропусна да отбележи, че е далеч по-удобен от този в кабинета му, да не говорим за тези в оперативната стая, които в сравнение с него бяха направо като тръстикови столчета. Оперативно-следствената група явно имаше по-голям бюджет от инспекторите. Или по-изобретателен счетоводител.

— Всъщност госпожица, но името е вярно. Откъде сте чували за мен?

— Нали съм детектив, работата ми е да знам.

Забеляза, че лицето й под катраненочерната рошава коса леко поруменя. Почеса несъзнателно чипия си нос, а очите й се върнаха на екрана, където едно пясъчно часовниче се изпразваше и обръщаше, изпразваше и обръщаше.

— Добре, господин всезнаещ детектив, след като сте толкова наблюдателен, кажете ми как така не забелязахте табелата на вратата? Тази, на която пише „Вход за външни лица забранен“.

Маклейн погледна през рамо към далечния край на стаята. Вратата за коридора зееше, а дръжката й бе подпряна със стол. Табела липсваше, като изключим номера на стаята — Б12. Учуден, той се обърна към госпожица Беърд.

— Ха-ха, хванах ви. Е, готови сме. — Тя погледна към екрана и кликна с мишката, за да фокусира единия ъгъл на обработената снимка. — Да се опитаме да увеличим… Така… Ето… Прав сте.

Маклейн се взря в екрана, примижавайки срещу светлината. Каквото и да беше направила криминалистката, по-голямата част от снимката бе станала чисто бяла. Парченцата от разрушената стена сякаш плуваха във въздуха и силно контрастиращи тънки черни контури се открояваха на фона им. Точно до тях, в най-светлия оттенък на сивото, се виждаха спираловидни фигури.

— Как го направихте?

— Ако ви обясня, ще ме разберете ли?

— Най-вероятно не. — Маклейн наведе поглед към бележника си, после го вдигна към екрана. Беше се усъмнил, че е видял нещо, и изобщо не харесваше посоката, в която водеше такава мисъл. — Може ли да направите същото и с останалите снимки?

— Разбира се. Е, поне ще започна, а като се върне Малки, ще го накарам да довърши. Тъкмо ще е доволен, че не е снимал напразно.

— Благодаря. Наистина много ми помогнахте. В един момент бях започнал да си мисля, че съм откачил.

— Ами, може и да сте. Необяснимо е как сте видели тези фигури, независимо кой и как ги е направил.

— При следващия очен преглед със сигурност ще попитам лекаря си. — Маклейн стана от стола, прибра бележника си и се приготви да си тръгне.

— Ще пратя файловете на вашия принтер. Докато се върнете, ще са готови.

— И това ли можете да направите? — Чудесата никога не свършваха.

— Няма проблем. И бездруго не е удобно да ги разнасяте из целия град. А и аз скоро потеглям във вашата посока. Ще дойдете в кръчмата, нали?

— Кръчмата ли?

— Да, Дъгит черпи всички, разследвали случая „Смит“. Подхвърлиха ми, че било голяма рядкост той да почерпи, когото и да било, така че сигурно ще е препълнено.

— Дървеняка да почерпи? — Маклейн поклати недоверчиво глава. — Заслужава си да се види.

Точно както обеща госпожица-не-госпожа Беърд, купчина току-що отпечатани снимки го очакваха при завръщането му. Маклейн ги отнесе в стаята, безлюдна и притихнала в късния следобед. От стената все още го гледаше мъртвото момиче, раззинало уста в шейсетгодишен беззвучен писък, и го обвиняваше, че не е направил достатъчно, че не е разкрил коя е и кой я е убил. Той се вгледа първо в нея, след това във фотографиите, всяка от които бе почти напълно бяла. Тънки черни линии очертаваха ръбовете на отделните дъски и единичните чепове в тях. През всяка снимка преминаваха лъкатушни светлосиви линии, едва различими на флуоресцентната светлина.

Маклейн намери тънкописец и се опита да проследи шарките на първата фотография. Оказа се почти невъзможно, но той продължи работата си — снимка по снимка, и ето че започнаха да се оформят повтарящи се фигури, което донякъде улесни задачата. Премести масите до стената, за да освободи малко повече място на пода, след което прекара половин час в подреждане на снимките в кръг в средата на стаята. В момента, в който сложи и последното парченце от мозайката на мястото му и погледна творението си, един облак закри залязващото слънце и въздухът внезапно захладня.