Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— А, не, той е. Дрехите му са подгизнали от кръвта на Смит, има следи от нея и под ноктите му. Макетният нож изцяло съвпада с резките по вратните прешлени. Определено е вашият човек.

— Възможно ли е да е имал съучастник? — Маклейн усещаше тъпа болка в стомаха. Знаеше, че ще го намразят само заради споменаването на тази възможност, но не можеше да я пренебрегне.

— Ти си детективът, Тони. Ти ми кажи.

Кантората „Карстеърс Уедъл“ заемаше огромна къща в грегориански стил в западната част на града. Повечето модерни адвокатски кантори се бяха преместили в специално построени офиси по Лодиан Роуд или по-нататък, в посока Гогърбърн, но това малко съдружие бе устояло на промените. Маклейн си спомняше времето — не толкова отдавна, когато всички стари семейни фирми от Единбург, адвокати и борсови брокери, търговски банкери и вносители на изискани вина, държаха кантори в импозантните стари сгради на западните квартали. Сега улиците бяха изпълнени с ресторанти в сутерените, бутици, спортни клубове и скъпи апартаменти. Времената се меняха, но градът неизменно се адаптираше.

Подрани с цял час за срещата, обаче секретарката му каза, че това не е проблем. Покани го в стилна чакалня, обрамчена с портрети на мъже със строги изражения и обзаведена с удобни кожени фотьойли. Приличаше повече на клуб, отколкото на нещо друго, но поне беше хладно в сравнение с усилващата се жега навън.

— Инспектор Маклейн. Радвам се да ви видя отново. — Антъни се озърна за източника на гласа. Не чу да се отваря врата, но пред него бе застанал белокос мъж, гледащ през очила с кръгли метални рамки, протегнал ръка за поздрав. Маклейн я стисна.

— Господин Карстеърс. Срещали ли сме се преди? — В мъжа имаше нещо познато. Може би се бяха засичали в съда, когато Маклейн беше свидетелствал. Не беше изключено адвокатът да го е подлагал на кръстосан разпит.

— Мисля, че да, но преди доста години. Естер устройваше прекрасни партита, обаче престана, когато вие постъпихте в университета. Така и не разбрах защо.

Маклейн си представи върволицата от хора, редовно посещавали къщата на баба му. Единственото, което си спомняше за повечето от тях, беше преклонната им възраст. Разбира се, баба му също беше стара, така че в това нямаше нищо необичайно. Сега Джонас Карстеърс също беше стар, но по онова време със сигурност е бил прекалено млад, за да се вписва в компанията.

— Мисля, че тя винаги е предпочитала уединението, господин Карстеърс. Правеше всичко това, защото смяташе, че за мен е добре да съм сред хора. Когато напуснах дома й и се преместих в Нюингтън, спря.

Карстеърс кимна, сякаш се съгласи с тази логика.

— Моля, наричайте ме Джонас — рече той и извади от жилетката си джобен часовник, отвори го, за да види колко е часът, след което с плавно, отработено движение го плъзна обратно на мястото му. — Какво ще кажете да хапнем заедно? Наскоро зад ъгъла откриха ново заведение и чух, че било много добро.

Маклейн се замисли за купчината, чакаща го на бюрото му, както и за мъртвото момиче, за което няколко часа повече нямаха никакво значение. Навъсения Боб провеждаше разпити, а Макбрайд имаше задача да изрови максимално количество информация за Около. Щеше само да им пречи.

— Звучи ми добре, Джонас, но след като ще бъда там не по служба, трябва да спреш да ме наричаш инспекторе.

Антъни обикновено не посещаваше такива заведения. Наскоро отворено и сбутано в сутерен, то бе препълнено, а приглушената глъчка издаваше задоволството на клиентите от приятния спокоен обяд. Заведоха ги до малка маса в сепаре, чийто прозорец гледаше към ниша под нивото на тротоара. Вдигнал очи към небето, Маклейн установи, че може да наднича под полите на минаващите жени, след което се концентрира върху менюто.

— Казаха ми, че приготвяли доста сносно риба — сподели Карстеърс. — Дивата сьомга би трябвало да е много добра по това време на годината.

Маклейн си поръча сьомга, като потисна желанието да добави и пържени картофи, а за пиене се ограничи с газирана вода. Тя пристигна в синя бутилка с форма на водна капка и етикет на уелски.

— В миналото аптекарите съхранявали отровите в сини шишета. Така знаели, че не бива да пият от тях. — Той напълни чашата си и предложи да налее и на адвоката.

— Е, в Единбург си имаме достатъчно отровители, убеден съм, че и ти го знаеш. Ходил ли си в Музея на патологията в Сърджънс Хол?

— Ангъс Кадуоладър ме разведе преди няколко години. По онова време още бях сержант.