Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Почти, сър, минутка само. — Макбрайд натисна още няколко клавиша, след което затвори лаптопа. — Пускам го към принтера и на излизане ще вземем разпечатките. Освен ако предпочитате сержант Леърд да ви придружи на аутопсията, сър. — В гласа му прозвуча надежда.

Маклейн се усмихна.

— Опасявам се, че Боб току-що е закусил, а аз нямам никакво желание да разбера какво.

— За трети път в рамките на четиридесет и осем часа, инспекторе. Ако не бях убедена в противното, щях да заподозра, че ме следите. — Трейси, асистентката на Кадуоладър, ги чакаше още на входа на моргата. — Кой е симпатичният ви помощник?

— Детектив Макбрайд. Бъдете внимателна с него, за пръв път му е. — Маклейн се направи, че не забелязва избилата по лицето руменина на Макбрайд, и попита: — Докторът тук ли е?

— Тъкмо се подготвя — каза Трейси. — Вървете право напред.

Залата за аутопсии не се беше променила много от предния ден. Различно бе само положеното на масата тяло. Патологът ги поздрави при влизането им.

— А, Тони. Странно ми е да те видя с компания. Обикновено изпращаш някой младши офицер, когато не искаш да дойдеш лично. Как мислиш, защо Дървеняка засилва тук точно теб?

— Защото мястото твърде много му напомня за неговия дом?

— Може и така да е. — Кадуоладър се ухили. — Ще се залавяме ли за работа?

Сякаш чакала репликата, Трейси се появи от малката стая, която им служеше за офис. Беше надянала престилка и гумени ръкавици, а пред себе си тикаше стоманена количка с най-различни инструменти за изтезания. Маклейн усети как зад гърба му Макбрайд се стегна и леко се заклати на пети.

— Имаме мъж от африкански произход, височина сто осемдесет и осем сантиметра. На видима възраст около шейсет години.

— Четиридесет и четири. — Гласът на Макбрайд прозвуча малко по-пискливо от обичайното, а рязането все още не бе започнало.

— Моля? — Кадуоладър закри с ръка микрофона, провесен над масата.

— На четиридесет и четири години е, сър. Така пише в досието му. — Макбрайд вдигна снопчето листи, което бе взел от принтера на излизане.

— Е, не изглежда на толкова. Трейси, да не сме объркали трупа?

Помощничката му провери документите, свери табелката върху трупа, после отиде до хладилните камери, отвори няколко вратички и надникна вътре.

— Не — каза, като се върна. — Джонатан Около. Докаран тук късно снощи. Идентифициран по отпечатъците в имиграционните досиета.

— Странна работа. — Кадуоладър се обърна с гръб към трупа. — Ако е само на четиридесет и четири, не ми се ще да знам какъв живот е водил. Е, да продължаваме.

Той се извърна към тялото и го огледа щателно.

— Ръцете са загрубели, ноктите са къси и нащърбени. По дланите има скорошни белези със забити в тях трески. Вероятно е упражнявал тежък физически труд, но надали е бил много добър в работата си, като се има предвид общото му здравословно състояние. Аха! — Патологът насочи вниманието си към главата на мъртвеца и бръкна с пинсети в посивялата и късо подстригана къдрава коса. — Стъкленица за образци, Трейси. Ако не греша, това е хоросан. Обсипана е цялата му глава.

Маклейн улови с периферното си зрение някакво движение и се обърна, за да види как детектив Макбрайд си води настървено бележки. Усмихна се. Всичко това щеше да бъде напечатано и да им бъде предоставено в рамките на един ден, но пък винаги имаше полза от малко ентусиазъм. Освен това писането щеше да отвлече вниманието на младежа от онова, което следваше.

Има нещо елегантно в начина, по който опитен патолог разрязва тяло. Кадуоладър беше може би най-добрият, когото бе наблюдавал Маклейн. Благодарение на умелите му движения и полугласните закачки между него и асистентката процесът се превърна в нещо поносимо. Въпреки това Антъни се зарадва, когато всичко приключи и започнаха да зашиват тялото. Това беше знак, че могат да напуснат дисекционната зала, което на свой ред означаваше, че скоро ще напуснат и сградата.

— Каква е присъдата, Ангъс? Ще го спасиш ли? — Маклейн видя, че шегата му породи наченки на усмивка, които скоро бяха заменени от притеснена гримаса.

— Учудвам се, че е събрал сили да убие Смит, да не говорим пък себе си — рече Кадуоладър.

— Какво искаш да кажеш?

Има напреднал емфизем, остра цироза на черния дроб и болни бъбреци. Един господ знае как при сърце с толкова увредена тъкан е можел дори да ходи.

— Допускаш ли, че не той е убил Смит? — По гръбнака на Маклейн полазиха ледени тръпки.