Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Имаш ли представа каква е стойността на всичко? — Въпросът прозвуча грозно, но не се сети какво друго да каже.

— Оценката на имота е направена от нашия отдел. Стойността на акциите е изчислена по цените при затваряне на борсата в деня след смъртта й. Очевидно налице са още ценни вещи, например със сигурност мебелите и картините в къщата, както и някои други предмети. Естер имаше набито око за тези неща. — Карстеърс взе един лист от папката и го завъртя така, че Маклейн да може да го прочете.

Той го вдигна с треперещи пръсти и се опита да вникне в различните колонки с числа, докато очите му се спряха на подчертаната и удебелена сума отдолу.

— По дяволите!

Баба му беше оставила имот и акции на стойност над пет милиона паунда.

Управлението му беше почти на път по маршрута от офиса на „Карстеърс Уедъл“ за участъка, достатъчно близо, че Маклейн да приеме отклонението за оправдано. Това, че колкото повече отлагаше връщането си, толкова повече увеличаваше шанса да се размине с Дъгит, естествено, нямаше нищо общо с решението му. Просто трябваше да поговори с някого за снимките от местопрестъплението. Поне така си каза.

Както винаги, криминологичният отдел беше почти безлюден. Отегчената рецепционистка му посочи пустите коридори, където поне работеше климатик. Долу в мазето, осветено от тесни прозорци високо в стените, Маклейн намери фотолабораторията. Вратата бе отворена и подпряна с метално столче. Той почука, извика „ехо“ и влезе. Стаята беше пълна с тихо бръмчащи апарати, чието предназначение му бе напълно непонятно. По протежение на цялата отсрещна стена, точно под прозорците, имаше дървен плот с цяла редица компютри, чиито огромни монитори примигваха и тихичко бръмчаха. В най-далечния край самотна фигура се беше привела над замъглена снимка. Изглеждаше изцяло погълната от заниманието си.

— Ехо? — подвикна отново той, но после забеляза белите слушалки. Бавно тръгна към служителката, като се опитваше да привлече вниманието й. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно чуваше какофонията, идваща от слушалките. Нямаше да стане по лесния начин.

— Боже мой! Ще ми докарате някой инфаркт. — Жената притисна ръка до гърдите си, дръпна слушалките от ушите си и ги пусна на бюрото. Кабелът им водеше до компютъра пред нея. Маклейн най-сетне я разпозна — беше на мястото на обира и търсеше отпечатъци. Видя я и в къщата на Смит.

— Съжалявам. Опитах се да ви предупредя, но…

— Да. Добре. Явно съм надула музиката малко повечко. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Важните клечки рядко ни посещават в мазето.

— Тук е по-хладно от нашата оперативна стая. — Маклейн не възропта, че го помислиха за важна клечка. Тъй като беше от новопроизведените инспектори, по-често се държаха с него като с новак. — Чудех се дали разполагате с оригиналите на снимките от къщата в Сайтхил.

— Сержант Леърд спомена нещо в тази връзка. — Тя се пресегна към мишката и бързо затвори няколко прозореца. Маклейн като че ли видя и снимки от местопрестъплението у Смит, но те изчезнаха, преди да се увери, че е прав. След това екранът се изпълни с фотографии, които му изглеждаха еднакви. — Четиридесет и пет цифрови снимки с висока резолюция на участък от пода. Помня, Малки се оплака, че сте го накарали да се върне в стаята с трупа. Странна работа, сякаш през всичките тези години не е снимал десетки, да не кажем, стотици трупове. Извинете ме, просто си дрънкам. Какво по-конкретно искате да разгледате?

Маклейн извади бележника си и запрелиства страниците, докато стигна до първата си скица. Опита се да си спомни кое беше поискал да се заснеме първо.

— На пода забелязах някакви фигури, близо до мястото, където стената беше разбита. Изглеждаха ето така. — Показа й рисунката си.

Жената кликна на първата снимка и я увеличи, докато запълни целия екран. На нея се виждаше гладък дървен под, в единия край посипан с натрошени камъчета, но без никакви надписи или фигури.

— Точно на това място ги видях. Възможно ли е да не са излезли заради светкавицата?

— Да видим. — Криминалистката взе да цъка с мишката, хвърчеше от меню на меню, като ги избираше със светкавична скорост. Каквато и програма да използваше, явно я познаваше като петте си пръста. Снимката посивя, замъгли се, освети се, изгуби контраст и накрая се превърна в негатив. В общи линии обаче си остана същата. Не се появи нищо повече от видяното на оригинала. — Опасявам се, че няма нищо друго. Сигурен ли сте, че не са били просто сенки? Понякога прожекторите хвърлят доста странни сенки, особено в затворени пространства.