Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Имало е и други бегълци. Ами ако и на тях е хрумнала същата идея? Нещо за другите членове на Имиграционната апелативна служба?

— Останалите бегълци са заловени и върнати. Двама от тях дори вече са репатрирани. Около е бил единственият луд измежду тях. Може и ние да сме го докарали до лудост, но не там е въпросът. Липсват преки улики, че има и други замесени в убийството. Не мога да си позволя да отделя повече хора, а и честно казано, според мен евентуалното продължаване на това разследване е загуба на време.

— Но…

— Стига, Тони. — Макинтайър погледна часовника си. — А ти защо не си в кръчмата? Не е често явление Чарлс да черпи.

— Старши инспектор Дъгит е пропуснал да ме уведоми за въпросното мероприятие. — Дори и той самият намери изказването си за тъпо.

— Стига де, не бъди такъв надут задник. По-рано видях детектив Макбрайд и сержант Леърд да се запътват натам, а те дори не бяха включени в разследването. Горе-долу цялата дневна смяна е там. Какво ще си помислят за теб младшите офицери, ако останеш тук със странните си снимки? Че не са достатъчно добра компания за теб, след като наскоро са те повишили в инспектор?

След като нещата бяха представени по този начин, Маклейн нямаше как да отрече колко неадекватно се е държал.

— Съжалявам. Просто понякога случаите прекалено ме обсебват. Наистина не обичам неизяснени ситуации.

— И точно затова си инспектор, Тони, но за не повече от дванайсет часа на ден, поне не в моя участък. И определено не ден след смъртта на баба ти. Сега върви в кръчмата. Или се прибери вкъщи. За мен няма значение. Искам обаче да забравиш Барнаби Смит и Джонатан Около. Утре ще се притесняваме за доклада за прокурора.

В кръчмата беше като на полицейска конференция, само че поела в погрешна посока. Маклейн съжали всички случайни посетители, които нямаха връзка с органите на реда, макар че, оглеждайки тълпата, не мярна нито един човек, когото да не е видял по-рано в участъка. Купонът беше вече в разгара си. Хората се бяха разделили на групички по масите. Приятелските компании си личаха, враждуващите — още повече. Дъгит беше на бара, което постави Маклейн пред нещо като дилема. Не му се изпадаше в ситуация, в която старши инспекторът неволно да пропусне да го почерпи, но пък и не беше сигурен, че държи да приеме почерпка точно от него. И все пак беше тъпо да дойде и да не пийне едно.

— Ето ви и вас, сър. Тъкмо вече си мислех, че ще ни пренебрегнете. — Маклейн се озърна и видя Навъсения Боб на връщане от тоалетната. Сержантът посочи една маса в тъмен ъгъл, около която се бе събрала доста подозрителна компания. — Ей там сме. Дървеняка почерпи с една петдесетачка, което не стигна дори за половин халба на човек. Ега ти скръндзата.

— Не знам от какво се оплакваш, Боб. Ти дори не си участвал в разследването.

— Не е там въпросът. Не може да обещаеш по питие за всеки, а след това да платиш само половината.

Стигнаха до сепарето, преди Маклейн да има време да опонира. Детектив Макбрайд се беше настанил в далечния ъгъл, а до него беше полицай Кид. Боб се промуши покрай великана Анди Хаусман и се пльосна на стола, като остави Маклейн да се смести на тясната пейка до госпожица-не-госпожа Беърд.

— Познавате ли Ема? Душла й при нас ут високити хълмуви на Абърдийн. — Боб успя да изопачи произношението на думите в още по-пародийна версия на североизточния диалект.

— Аха, познаваме се вече. — Маклейн се плъзна на пейката.

— Все пак дойде — каза Ема, а Навъсения Боб вдигна пълна халба с пенлива бира и я връчи на Маклейн, сетне взе последната останала на масата.

— Наздраве, сър.

— Наздраве. — Маклейн се обърна към всички с вдигната халба, след това отпи малка глътка. Бирата беше студена и ужасно газирана. Като изключим това, липсваше й какъвто и да бил отличителен вкус. — Взех снимките. Благодаря — каза той на криминалистката.

— Част от обслужването. Помогнаха ли? Аз лично не видях нищо друго, освен бял лист.

— Да, те… Както и да е. — Маклейн сви рамене, припомняйки си странното усещане за пълна безпомощност, както и далечния вой. Сега всичко му се струваше като сън или плод на развинтено въображение. Не, най-вероятно наистина се беше изправил прекалено бързо, след като дълго бе седял клекнал.

— Пак ли говорите по работа? — Навъсения Боб се ухили триумфално и перна Макбрайд по гърдите. Халбата му беше почти празна. — Дължиш ми десет кинта, хлапе. Казах ти, че инспекторът ще дойде последен и ще бъде глобен първи.