Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Никога не съм ви смятал за автоманиак, сър. Говори се, че дори нямате кола.

Маклейн потисна желанието да попита кой точно го говори. Имаше и по-лоши неща, които можеха да се кажат зад гърба на човек.

— Вярно е, но това не означава, че не разбирам нищо от коли.

След като се представиха на входа на целия комплекс, трябваше още веднъж да потвърдят самоличността си по интеркома и пред камерата и едва тогава ги допуснаха в сградата. Накрая ги посрещна строго облечена млада жена с къса коса и очила с толкова дебели и тесни правоъгълни рамки, че сигурно й се струваше, че вижда света сякаш през процепа на пощенска кутия.

— Полицай Макбрайд? — Жената подаде ръка на Маклейн.

— Не, аз съм инспектор Маклейн. Това е колегата ми, детектив Макбрайд.

— О, извинете. Кортни Рейн. — Здрависаха се, след което младата жена ги преведе през поредица от блиндирани врати към сърцето на сградата. Приличаше на голяма пещера с много висок таван, поддържан от паяжина от подпорни греди. Индустриални климатици бълваха студен въздух в огромното пространство. По гърба на Маклейн полазиха тръпки.

Офисни прегради разделяха помещението на квадрати. Във всеки от тях десетина-дванайсет служители със слушалки на ушите седяха пред монитори и говореха в микрофонче, което висеше пред устата им, както оса се върти над храна по време на пикник. Шумът се свеждаше до монотонно боботене, от време на време прекъсвано от внезапно раздвижване, когато ръководителят на екипа притърчаше от едно работно място на друго.

— Нашият колцентър обслужва над двайсет хиляди алармени инсталации в централната зона — каза госпожица Рейн. Маклейн реши, че е госпожица, дори да беше омъжена.

— Нямах представа, че „Пенстемин“ е толкова голяма фирма.

— Не, не всички инсталации са на „Пенстемин“. Обслужваме още поне двайсетина други по-малки компании. Пашкулът в дъното на залата обслужва полицията на окръг Стратклайд, а тези двата следят всички алармени системи в Лодиан и Бордърс.

— Пашкул ли?

— Така наричаме екипите си, инспекторе. Всеки екип е отделен пашкул. Не ме питайте защо им викаме така, нямам никаква идея.

Госпожица Рейн ги поведе по широка пътека в средата на голямата зала. Пътеката разделяше хората, които обслужваха двата враждуващи в миналото шотландски града. Маклейн оглеждаше бледите оператори. Когато елегантно облечената жена минаваше покрай работните им места, всички свеждаха глави и симулираха заетост, дори да бяха бездействали дотогава. Май не беше много приятно място за работа. Той се зачуди какво ли е текучеството и дали някой не е напуснал, затаил злоба и поверителна информация.

В дъното на залата имаше стълбище, водещо към дълъг балкон. По протежение на стената бяха наредени остъклени офиси, работещите в тях сто на сто бяха собствениците на лъскавите возила отпред. Бачкаторите на долния етаж най-вероятно пристигаха на работа с автобус или се принуждаваха да паркират на улицата извън комплекса.

След като минаха през цялото помещение, за да стигнат до стълбите, сега поеха обратно към входа, само че на горния етаж. Маклейн подозираше, че има по-кратък път за офисите, но по някаква причина госпожица Рейн бе решила да им покаже голямата зала. Вероятно беше просто маниер, целящ да впечатли полицейските служители с професионализъм. Ако беше така, определено се бяха провалили. На Маклейн вече му беше писнало от Охранителни системи „Пенстемин“, а дори още не бе започнал да задава въпросите си.

Стигнаха до голяма врата от матирано стъкло, разположена в центъра на голяма стена — също от матирано стъкло, в ъгъла на сградата. Водачката им се поспря, колкото леко да почука, после отвори вратата и обяви пристигането им:

— Дъг? Това е инспектор Маклейн от участъка на Лодиан и Бордърс. Сещаш ли се? Полицаят, който се обади. — Докато Маклейн прекрачваше прага, мъжът, към когото се обърна госпожица Рейн, се изправи и тръгна към тях през огромния си офис. Майната им на пашкулите долу, това тук можеха да го напълнят с вода и да пуснат да плуват пет-шест кита.

— Дъг Феърбеърн. Радвам се да се запознаем, инспекторе. — Беше усмихнат до уши, а ослепителнобелите зъби контрастираха на загорялата му кожа. Облечен бе в широка риза, имаше копчета за ръкавели от масивно злато и прилежно вързана вратовръзка. Сакото бе окачено на стола му, а скъпият панталон, ушит по поръчка, прикриваше наченките на коремче.

— Господин Феърбеърн. — Маклейн пое протегнатата десница, ръкостискането беше здраво. Феърбеърн излъчваше увереност. Или високомерие. Рано беше да реши кое от двете. — Ваше ли е ферарито отвън?