Джеймс Осуалд - Естествена смърт

След само десетина минути пристигна кола и младата полицайка, която беше на пост в нощта, когато откриха трупа, му връчи ключовете за къщата.

— Бързо ще привършите тук, нали, сър? Онзи Томи Макалистър ми звъни по три пъти на ден и ми надува главата, че плащал на работниците си да не правят нищо. — Тя отключи катинара и прибра ключа в джоба си.

— Ще го имам предвид, полицай, само че в разследването си не се ръководя от удобството на господин Макалистър.

— Знам, сър. Не трябва да се съобразявате с него.

— Ако пак вземе да се оплаква, кажете му да дойде при мен — рече Маклейн.

— Така и ще направя, сър. Заключете, щом привършите тук. — Полицайката се обърна и се отправи към патрулната кола. Маклейн поклати глава и влезе в старата къща, давайки си сметка, че все още не знае името на младата жена.

Полицейската лента преграждаше пътя към мазето, но когато се наведе и мина под нея, Маклейн можеше да се закълне, че някой е бил тук и е разчистил. Отломъците от мазилка, разпръснати около дупката за тайното помещение, бяха изчезнали и се виждаха само чистите плочки. Ако го бяха направили хората от оперативно-следствената група, това щеше да е прецедент.

Той извади фенерчето, прекрачи през дупката в стената и се озова в помещението. Сега всичко беше различно, тъй като изтерзаното тяло на горкото момиче беше откарано. В гладко измазаната стена имаше шест добре оформени дупки, разположени на равно разстояние една от друга. Маклейн надникна във всяка от тях, но не очакваше да види нещо повече от това, което вече знаеше. Бяха обикновени ниши, получени след избиване на няколко тухли от зиданата стена на мазето. Под всяка имаше купчинка мазилка и трески, които хвърляха светлина върху това как е била замаскирана.

— Тук ли са я намерили? — Маклейн видя, че детектив Макбрайд стои на входа, препречвайки пътя на светлината от слабите крушки навън. Даде си сметка, че той все още не е идвал на местопрестъплението.

— Точно така, Стюарт. Влез и огледай. Кажи ми какво виждаш.

Фенерът на Макбрайд беше по-голям от неговия. Може и да беше част от стандартното оборудване на служебната кола, но нещо го караше да се съмнява в това. Младият детектив бавно вървеше из стаята и осветяваше ту тавана, ту пода, ту четирите дупки от пироните. Накрая разгледа и стената, като прокара длан по мазилката.

— Ужасно трудно е да се измаже обла стая — каза Макбрайд. — Който и да го е направил, е бил много кадърен строител.

Маклейн се вторачи в него. След това насочи очи обратно към стенните ниши и арката на вратата, зазидана, за да прикрие ужасното престъпление. Ама че глупак е бил!

— Ето това е.

— Кое?

— Това, което е било направено тук. Замаскирането на нишите, зазиждането на вратата. Трябва ти строител да го свърши.

— Спор няма.

— Ако вървим по стъпките на теорията за ритуално убийство, това предполага образовани хора. Ако са устройвали партитата си на подобно място, значи, били са и заможни.

— Е, и?

— Преди шейсет години богаташите не са били привърженици на „направи си сам“. Не са различавали мистрия от кирка.

— Не виждам…

— Замисли се, детектив. Органите бяха намерени в нишите, тоест момичето е било убито, преди да измажат помещението. Който и да е извършил убийството, е трябвало да наеме мазач. А той е видял какво има в нишите. Според теб как убиецът е попречил на този мазач да разкаже по-късно за видяното?

— Убил го е след приключване на работата?

— Именно. Няма начин да го е оставил жив.

— Но с какво ни помага това? Имам предвид, човекът е мъртъв, така че… Ами ако са скрили и неговия труп?

— Забравяш нещо. Не можем да търсим мъртвото момиче в регистъра с изчезнали хора, защото не знаем нищо за нея. Може да е била скитница, чужденка или каквато там се сетиш. Който обаче е измазал тази стена, е замаскирал нишите в нея. Бил е строител, най-вероятно местен.

— А не може ли да е един от замесените в убийството? Искам да кажа, един от шестимата.

Маклейн замълча. Влакът на заключенията му дерайлира от безпощадната логика на Макбрайд. След това се замисли за предметите, намерени в нишите. Златно копче за ръкавели, сребърна табакера, кутийка нецуке, кутийка за хапчета, игла за вратовръзка. Само очилата евентуално пасваха на строител от 40-те години на миналия век, макар че и това бе доста слабо вероятно.

— Възможно е — заключи той, — но според мен слабо вероятно. Засега другата хипотеза изглежда най-стабилна. Може би ще се наложи да прегледаме вестниците от двайсетгодишен период, но все трябва да изскочи нещо за изчезнал мазач. Намерим ли го, ще намерим и за кого е работил.