Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Непременно имаш нужда от компания, приятелю. — Фил вдигна подозрителния пакет фъстъци, отчете степента на подуването му, след това го занесе до кошчето и го пусна в иначе празните му дълбини. — Ако с Рейч ще ти помагаме да изпиеш колекцията си от скъпи вина, ще ни трябва пица.

— Значи, вие с Рейчъл сериозно…?

— Не знам. Може би. Не ставам по-млад с годините. Тя пък ме изтрая по-дълго от повечето ми гаджета. — Фил кръстоса крака, тикна ръце в джобовете и си надяна изражение на смутен ученик. Маклейн не се сдържа и се изхили, от което веднага му стана по-добре. Горе-долу в същия момент от всекидневната изригна музика — популярно парче на групата „Блу Найл“ гръмна, усилено до дупка, след което поутихна, но все още недостатъчно, за да бъде приятно. Маклейн се втурна натам, за да ги помоли да намалят още музиката, обаче си припомни всички нощи, през които студентите под него го бяха държали буден. Освен това беше петък вечер, така че всички обитатели на сградата, с изключение на госпожа Маккъчън, щяха да се забавляват, а пък тя беше глуха като пън. Защо да пазят тишина?

Рейчъл беше седнала на ръба на дивана. Изглеждаше леко смутена. Лицето й засия, когато Фил влезе във всекидневната след Маклейн. Джени беше приклекнала пред полиците, заели едната стена, и преглеждаше касетите във фонотеката му. С гръб към тях и на фона на надутата музика, тя изобщо не забеляза, че са влезли в стаята.

— Тони е безнадежден ерген и в къщата му няма нищо за ядене. Има само пиене. — Фил успя да надвика музиката. — Така че сега ще поръчаме пица.

— Мислех, че ще ходим на кръчма — каза Рейчъл. При звука от гласа й Джени се обърна. Пресегна се към уредбата и намали музиката.

— Съжалявам. Не биваше… Аз… — Смути се и лицето й поруменя.

— Няма проблем — каза Маклейн. — От време на време трябва да се пускат, иначе записът се похабява.

— Не познавам друг човек, който все още да притежава касетофон. Или толкова много записи. Сигурно струват цяло състояние.

— Това не е просто касетофон, Джен — каза Фил. — Това е уредба Linn Sondek , която струва малко повече от брутния вътрешен продукт на малка африканска диктатура. Тони явно те харесва. На мен ще ми отреже ръцете само ако я пипна.

— Стига де, Фил. Знам, че си пускаше онзи стар запис на Алисън Мойет всеки път, когато не си бях вкъщи.

— Алисън Мойет! Обиждате ме, инспектор Маклейн. Принуден съм да ви предизвикам на дуел, сър.

— Обичайните оръжия?

— Разбира се.

— Тогава приемам вашето предизвикателство.

Маклейн се усмихна, като видя колко се забавляват Джени и Рейчъл. Фил отиде в банята и след малко се върна с две гъби луфа. Непипнати от години, те бяха сухи като барут и целите в паяжини.

— Моят секундант ще бъде Рейчъл. Джен, ще окажеш ли честта на нашия домакин? — Фил се поклони и й връчи едната луфа. — В коридора, нали?

— Ама вие сериозно ли? — попита Рейчъл. Във всекидневната Нийл Бюканън запя Stay (Остани) в пълен контраст с набиращото скорост весело настроение.

— Разбира се, милейди. Честта ми бе опетнена, така че съм длъжен да си я възвърна. — Той се отправи към коридора, а Антъни го последва.

— Какво правиш? — попита Джени, когато той нави килима на руло и го избута в края на дългия тесен коридор.

— Това е дуел с гъби. Така уреждахме споровете си през студентските години.

— Мъже. — Тя завъртя очи, подаде оръжието на Маклейн и се оттегли на безопасно разстояние, тъй като Фил вече бе заел мястото си на вратата за кухнята.

Тъкмо разтребваха, когато пицата пристигна. Маклейн не беше сигурен кой е победил, но се чувстваше по-добре, отколкото през последните дни. Циничният детектив в него разбра, че Фил е планират всичко. Обикновено старият му приятел пристигаше по-късно вечер, най-често сам. Слушаха меланхолична музика в компанията на бутилка малцово уиски и се оплакваха от живота и ужасните последици от остаряването. Довеждайки със себе си двете сестри, Фил превърна всичко в купон. Помен за Естер Маклейн, точно в духа, който тя би одобрила с цялото си сърце.

Виж, какво щеше да каже баба му за Джени, това не знаеше. Беше малко по-възрастна от сестра си, значи, горе-долу на неговите години. Беше сменила облеклото, което носеше в магазина, с джинси и чисто бяла блуза. Без задължителния за професията й грим изглеждаше привлекателна, но с видими първи признаци на остаряване. Не знаеше защо не й бе обърнал внимание по-рано, на някое от предишните събирания. Може би защото трудно би нарекъл осветлението в „Нюингтън Армс“ достатъчно ярко. По-вероятно обаче, защото съзнанието му бе изпълнено с образи на осакатени тела.