Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Давам едно пени, за да науча над какво умуваш. — Обектът на мислите му се наведе и си взе ново парче лица. Фил и Рейчъл бяха потънали в разговор за филм, който бяха гледали наскоро.

— Съжалявам, бях се отнесъл.

— То се виждаше с просто око. Май често ти се случва, а? Е, къде беше, инспекторе? — Тя използва титлата на шега, но го жегна болезнено. Ето че дори тук, въпреки виното, пицата и приятната компания, беше обсебен от работата си.

— Чудех се дали сестра ти ще извади наяве доброто у стария ми приятел.

— Съмнявам се. Тя вечно покварява околните.

— Има ли нещо, за което трябва да предупредя Фил?

— Мисля, че вече е късно.

— Не се ли притесняваш, че ще се обвърже с по-възрастен мъж?

— Не, тя винаги си е падала по приятелите на по-големия ни брат, а Ерик вероятно е по-възрастен дори от теб.

— Явно имате голяма разлика помежду си.

— Рей беше, така да се каже, щастлива случайност. Когато се роди, бях на десет години, а Ерик — на четиринайсет. Ами ти, Тони? Случайно да криеш някой и друг брат?

— Не ми е известно. Сигурен съм, че баба щеше да ми каже, ако наоколо се навъртаха други Маклейновци.

— Съжалявам. Много нетактично от моя страна. Фил ми каза, че скоро се е споминала. — Джени се поизправи и стисна ръце в скута си, очевидно притеснена.

— Няма проблем. Предпочитам да говоря директно по темата, отколкото да увъртам. Преди година и половина получи удар, от който изпадна в кома, и така и не се възстанови. Практически от година и нещо беше мъртва, но аз не можех да я погреба и да продължа живота си.

— Много си бил привързан към нея.

— Родителите ми починаха, когато бях на четири години. Нито веднъж не съм чул баба да недоволства, задето е трябвало да ме отгледа. Въпреки че загуби единствения си син. Беше до мен даже когато… — Прекъсна го телефонен звън от коридора. За момент си помисли да не вдигне и да остави да се включи секретарят. След това се сети, че е извадил касетата, и го връхлетя споменът за всичко останало. — Извинявай, по-добре да вдигна. Може да е по работа.

Антъни хвърли погледна часовника си, докато вдигаше слушалката. Минаваше единайсет. Кога отлетя вечерта?

— Маклейн. — Постара се да прикрие раздразнението в гласа си. Имаше само една възможна причина някой да му звъни по това време.

— Да не си пиян? — Носовият говор на Дъгит ставаше още по-дразнещ от тенекиеното звучене по телефона. Маклейн прецени колко алкохол е изпил — около половин бутилка вино за три часа, дори повече. Пък и беше хапнал, което бе доста необичайно за него.

— Не, сър.

— Добре. Изпратил съм кола да те вземе. Трябва да пристигне всеки момент.

Сякаш по силата на някаква магия на вратата се позвъни.

— За какво става въпрос, сър? Толкова ли е важно, че не може да почака до сутринта?

— Ново убийство, Маклейн. Това достатъчно важно ли ти звучи?

Полицай Кид запази мълчание, докато пътуваха в колата, което наведе Маклейн на мисълта, че и тя не е била на смяна тази вечер. Мислеше да я помоли за повече информация, отколкото Дъгит му беше дал по телефона, но вълните на негодувание, струящи от нея, бяха направо осезаеми, тъй че реши да не се превръща в тяхна мишена.

Така или иначе целта им бе само на няколко минути от дома му. Лампите на патрулните коли осветяваха в синьо тротоара на Ройъл Майл стрийт срещу катедралата „Сейнт Джайлс“, а униформени служители спираха изгарящите от любопитство петъчни гуляйджии. Полицайката паркира в средата на отцепената улица и Маклейн се отправи към микробуса на оперативно-следствената група. Той почти запушваше достъпа до тясна алея между две магазинчета. Бледа светлина осветяваше редица от кофи за боклук, избутани зад желязна ограда с порта. Зад тях ниски каменни стъпала водеха до вратата на сградата.

— Къде е старши инспектор Дъгит? — Маклейн показа служебната си карта на един от полицаите, който развиваше ролка полицейска синьо-бяла лента.

— Нямам представа, сър. Не съм го виждал тук. Криминалистите и докторът са горе. — Мъжът вдигна глава и посочи върха на пететажната сграда.

Страхотно, помисли си Маклейн. Типично за Дървеняка — да изпрати него в извънработно време, вместо сам да си довлече задника. Мина покрай микробуса на криминалистите, пое надолу по алеята и точно когато се канеше да влезе в сградата, силен глас надвика нощната шумотевица:

— Ей! Ти къде отиваш бе?

Маклейн застина намясто и видя облечена в бяло фигура, излизаща от тъмната вътрешност на микробуса. Когато една от слабите лампи я освети, разпозна госпожица-не-госпожа Ема Беърд. Тя едва не изпусна чантата, която носеше.