Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— А, да, Ангъс. Той притежава смущаващия навик да напуска театъра по средата на представлението. Несъмнено по служба.

Докато пристигне храната, си поговориха за полицейската работа, правни въпроси и неколцината общи приятели и познати. Маклейн бе отчасти разочарован, че сьомгата му е задушена, а не с препечена коричка. Не че не оценяваше изтънчената храна, по-скоро рядко намираше време за нея. Не помнеше кога за последно е бил в ресторант като този.

— Не си женен, нали, Тони? — Въпросът на Карстеърс бе зададен достатъчно невинно, обаче предизвика неловка тишина, тъй като Маклейн си спомни последното си посещение на подобен ресторант. Тогава придружителката му беше доста по-млада, по-красива от него и в пълно неведение относно съдбоносния въпрос, за който той събираше цялата си смелост.

— Не — отговори. Съзнаваше, че гласът му прозвуча глухо, но не можеше да направи нищо по въпроса.

— Приятелка?

— Не.

— Срамота. Млад мъж като теб трябва да има жена, която да се грижи за него. Сигурен съм, че Естер би…

— Имаше една жена. Преди няколко години. Бяхме сгодени. Тя… тя почина. — Все още виждаше лицето й, склопените очи, гладката и бяла като алабастър кожа. Устните — посинели, а дългата черна коса — разпиляна около тялото, влачено от бавните ледени води на река Уотър ъф Лийт.

— Съжалявам. Не знаех. — Гласът на Карстеърс пресече спомените му, но Маклейн някак разбра, че старият адвокат го лъже. В града надали имаше много хора, които не помнеха историята.

— Каза, че искаш да се срещнем относно завещанието на баба — рече той, подхващайки първата тема, за която се сети.

— Да, така е. Реших обаче, че ще е добре първо да видя какво става със стария семеен приятел. Едва ли ще се изненадаш, че Естер ти е завещала всичко. Нямаше на кого другиго да го остави.

— Честно казано, никога не съм се замислял по въпроса. Още ми е трудно да възприема дори факта, че я няма. Постоянно трябва да си напомням, че вечер не се налага да ходя на свиждане в болницата.

Карстеърс не каза нищо. Известно време се храниха в мълчание. Адвокатът изяде порцията си и избърса уста с мека бяла салфетка. След това проговори:

— Кремацията е в понеделник, единайсет часа, в „Мортънхол“. Публикувахме съобщение в „Скотсмън“.

Маклейн кимна и остави рибата си недоядена. Макар че беше изключително вкусна, бе изгубил апетит.

Когато се върнаха в кантората, Карстеърс го отведе до голямо помещение в задната част на къщата, което гледаше към добре поддържана градина. В единия ъгъл на стаята имаше старинно бюро, но адвокатът го покани да седне в един от кожените фотьойли, разположени пред студената камина, а той самият се настани в другия. Ситуацията напомни на Маклейн за вчерашния разговор с шефката. Официална неофициалност. На ниската махагонова масичка между тях лежеше дебела папка, привързана с черна панделка. Карстеърс се наведе напред, взе папката и развърза панделката. Маклейн не пропусна да отбележи, че независимо от възрастта си, адвокатът се движеше забележително пъргаво и елегантно. Приличаше на млад актьор, играещ ролята на старец.

— Това е описание на имуществото на баба ти към деня на смъртта й. От дълги години се грижим за нейните дела — по-точно, откакто почина дядо ти. Освен недвижимия имот, тя притежаваше и сериозен портфейл от ценни книжа.

— Така ли? — Антъни искрено се учуди. Знаеше, че баба му е финансово осигурена, но никога не бе давала признаци, че е богата. Обикновена възрастна жена, наследила семейната къща. Лекарка, която се беше трудила усилно и бе излязла в заслужен отдих с добра пенсия.

— О, да. Естер беше проницателна инвеститорка. Някои от предложенията й изненадваха дори нашия финансов отдел. Рядко губеше пари.

— Как така не съм чувал нищо за това? — Маклейн не можеше да определи дали е шокиран или по-скоро ядосан.

— Баба ти ме упълномощи да я представлявам много преди да получи инсулт, Антъни. — Гласът на Карстеърс беше топъл и успокояващ, сякаш знаеше какъв смут са всели думите му. — Освен това изрично настоя да не ти разкривам размера на състоянието й преди смъртта й. Беше доста старомодна. Подозирам, че се опасяваше да не се откажеш от кариерата си, знаейки, че ще наследиш голямо имущество.

Маклейн нямаше как да оспори този аргумент. Звучеше толкова типично за стила на баба му, че чак си я представи как седи в любимото си кресло пред огъня и му чете лекция колко е важно да се труди упорито. Освен това имаше дяволито чувство за хумор и сега някъде там горе сигурно се заливаше от смях. Изненада се, че докато си мислеше за нея, на устните му заигра усмивка. За пръв път от месеци насам тя изплува пред очите му като бликаща от енергия, жизнена възрастна дама, а не като полумъртвата мумия, в която се бе превърнала.