Джеймс Осуалд - Естествена смърт

В шест часа се обади в болницата и научи, че не е настъпила никаква промяна и такава не се очаква в близко бъдеще. Сестрата от другия край на линията не го каза изрично, но Маклейн усети по тона й, че няма да е толкова учтива, ако скоро се обади пак. Би трябвало да се чувства уморен, тъй като не беше мигнал от двайсет и четири часа, но вината и гневът не му позволяваха да заспи. Вместо това си взе душ, прегледа отново доклада, нанесе няколко поправки и го изпрати по имейла. Не носеше вина. Нямаше как да предвиди случилото се.

Само дето вината беше негова. Както каза и Макинтайър, не той, а Навъсения Боб трябваше да заведе полицай Кид при госпожа Маккъчън. Тогава наетият от Макреди килър може би щеше да прегази Маклейн някъде другаде, където нямаше да има кой да се жертва, за да го спаси. По дяволите, за какво бе всичко това? Защо този скапан…?

Юмрукът му доближи стъклото още преди Антъни да осъзнае, че го е свил и е замахнал. Отклони посоката и удари с отворена длан черчевето. По лицето му потече гореща вадичка сълзи, които нямаха нищо общо с болката. Поне не и с физическата болка. Тя изчезна за секунди. Защо не ставаше така и с другата?

Понякога беше направо непоносим. Може би, ако се вслушваше в думите на хората, ако не се опитваше да върши всичко сам, това нямаше да се случи. А сега до края на седмицата щеше да изперква вкъщи, защото му бяха казали да стои настрана, а той не се беше подчинил. Господи, каква каша!

Толкова неща му висяха на главата, толкова случаи изискваха вниманието му. Макинтайър надали очакваше от него напълно да бездейства до понеделник, нали така? Всичко щеше да бъде наред, ако не се вясваше в участъка и не се занимаваше с Макреди или автомобила, който удари Алисън. Оставаха му мъртвото момиче и двете самоубийства, без да се брои изтичането на оперативна информация за местопрестъпленията.

Излизането от апартамента не му се струваше престъпване на забраната — все едно да се скрие зад ъгъла да изпуши една цигара, но все пак трябваше да отскочи до гастронома. Освен това една хубава разходка винаги помагаше за избистряне на мислите.

— Инспекторе, каква приятна изненада.

Маклейн се обърна и видя как по улицата се плъзгаше блестящо черно бентли със свален наполовина прозорец, все едно среднощен поклонник на платената любов си търсеше момиче. В този квартал не се срещаха тротоарни жрици, но не би се изненадал, ако в някоя от елегантните големи къщи се осигуряваха по-луксозни компаньонки. Антъни се понаведе и мярна ръка в ръкавица, тъмен шлифер и белязано лице. В същия миг колата спря безшумно. Вратата щракна и се отвори широко, откривайки салон от мека червена кожа, от която Фройд би изпаднал в криза. Отвътре му помаха Гавин Спенсър.

— Да ви откарам донякъде?

Маклейн хвърли поглед към пустата улица, а после назад, откъдето идваше. Половинчасовата разходка не бе успяла да се пребори с вината и самосъжалението. Както и с отчаянието.

— Нямам конкретна цел.

— В такъв случай да ви поканя на кафе? Не е далеч.

Защо не, по дяволите? И без това нямаше друга работа. Качи се в колата, кимна на огромния шофьор, който се беше сместил в пространството зад волана, и потъна в меката кожа до Спенсър. На такава кола не прилягаха кичозни обикновени седалки. Потеглиха с едва доловимото мъркане на двигателя, а от улицата не се чуваше никакъв шум. Ето как живеели някои хора.

— Хубава кола. — Това бе единственото, което успя да измисли.

— Вече не мога да шофирам, затова предпочетох комфорта пред мощта. — Спенсър кимна към бръснатия тил на шофьора. — Подозирам обаче, че Джетро тайничко я пришпорва от време на време.

Маклейн погледна към шофьора и видя как в ъгълчето на устата му трепна почти невидима усмивка. Не ги разделяше шумоизолиращо стъкло, така че Спенсър явно му имаше пълно доверие.

— При последната ни среща с баба ти тя караше онази ужасна италианска бричка. Нали не бъркам?

— „Алфа Ромео“-то ли? — Маклейн не се беше сещал от много време за нея. Най-вероятно още стоеше паркирана в дъното на гаража, неизползвана, откакто баба му най-накрая реши, че е твърде стара и недовижда, за да шофира. Никога не би продала колата, а той не помнеше кога я беше видял за последно. — Беше на баща ми. Баба изхарчи цяло състояние, за да я поддържа в движение. Нов двигател, толкова пребоядисвания и сменени калници през всичките тези години, че понякога се питаше дали е останала оригинална част от автомобила.

— Да, прословутата пестеливост на семейство Маклейн. Естер беше пример за нея. Ето че пристигнахме.