Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Това навярно е програмата, която си намерила включена сутринта. — Маклейн трябваше да признае качествата на крадеца. От началото до края си беше работа на професионалист. Защо обаче някой ще краде шейсетгодишен труп, който дори още не е идентифициран?

— Прав беше.

— Така ли? За кое? — Маклейн стоеше на прага на кабинета на главен инспектор Макинтайър. Както всички знаеха, вратата й бе винаги отворена, но той не изпитваше особено желание да влезе. Тихата й примирена въздишка при вида му даде да разбере, че насилва късмета си.

— За Макреди. Разпитът му бил насрочен за друг ден, но адвокатът се обадил и убедил Чарлс да го изтегли във въпросния следобед. Затова е бил в участъка, когато са ударили полицай Кид. Няма да му помогне. В момента пътува към градския затвор.

Това надали щеше да донесе някаква утеха на горката Алисън.

— Звъних в болницата.

— И аз, Тони. Няма промяна в състоянието й, знам вече. Тя е кораво момиче, но почти я бяха изпуснали на операционната маса. Няма нужда да ти казвам колко нищожни са шансовете й. Или на какво ще заприлича животът й, дори да прескочи трапа. — Макинтайър потърка уморено лицето си. Маклейн се загледа в нея и изчака да продължи мисълта си. — За какво си тук? Трябваше да си почиваш до понеделник.

Разказа й за изчезналото тяло.

— Знаем, че Бърти Фаркър е бил един от убийците, но лично аз смятам, че поне още един от тях е все още жив.

— Мислиш, че той е взел трупа?

— Или поне го е организирал. Ако не беше катастрофирал навремето, Фаркър щеше да е надхвърлил деветдесетте. Допускам, че и всеки друг замесен сега е на горе-долу същата възраст и надали е в състояние да проникне с взлом в градската морга.

— По-вероятно е да влезе в нея с краката напред. — Макинтайър се опита да се усмихне без особен успех.

— Който и да е, очевидно е влиятелен. Или богат. Или и двете. Досега не сме разгласили историята за момичето, някой обаче е узнал, че сме я намерили, както и къде я държим. Предполагам, че се опитват да заличат следите си.

— Нали си спомняш, че казах „до понеделник“? Не трябва да си тук.

— Знам, но не мога да оставя това на сержант Леърд. Не и при положение че е толкова зает. А и ще откача, ако си стоя вкъщи, знаейки, че убиецът унищожава всичките ни улики и веществени доказателства.

Главен инспектор Макинтайър не каза нищо, облегна се назад и се вторачи в него. Маклейн реши да й остави достатъчно време за размисъл.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита тя накрая.

— Ще се опитам да намеря приятелите на Бърти Фаркър. Детектив Макбрайд вече прегледа архивите, освен това поискахме от военното окръжие армейското му досие. Ще проверя и дали Емили Джонсън е намерила още нещо. Обеща да потърси някой стар албум във вещите на Фаркър, които са на нейния таван.

— Защо ли имам чувството, че и бездруго си решил днес да посетиш госпожа Джонсън? — Макинтайър махна с ръка, когато Маклейн понечи да се оправдае. — Отивай, Тони. Намери изчезналото си мъртво момиче и дъртия й убиец. Обаче стой надалеч от Макреди. Чуя ли, че си се доближил до него, ще те предам на „Вътрешни разследвания“, ясно ли е?

Навъсения Боб направо сияеше от щастие, както се бе разположил на стария, покрит с косми диван. Всички кучета бяха заключени в кухнята, а той бе почерпен с чай с бисквити. Маклейн знаеше, че по това време на деня сержантът не искаше нищо друго от живота.

Емили Джонсън ги прие и ги информира, че е преровила всички стари сандъци на тавана. Сега и тримата се бяха събрали във всекидневната и се ровеха в купищата черно-бели снимки.

— Мисля да повикам професионален оценител — каза тя. — Горе има толкова вещи, които просто си мухлясват. Може да организирам благотворителен търг. Да дам приходите за болните деца. На мен пари не ми трябват, а и никой от предметите няма сантиментална стойност за мен.

Маклейн се замисли за собственото си положение. И той бе получил изненадващо огромно семейно наследство, което не харесваше и нямаше желание да запази. Може би това беше начинът — да разпродаде всичко и да основе благотворителна фондация.

— Госпожо Джонсън, ще ви бъда благодарен, ако ни дадете време да разгледаме всички вещи на Албърт, преди да започнете разпродажбата. — Последното, което желаеше, бе да загуби някоя важна улика по време на търга.

— Не се безпокойте за това, инспекторе. Години ще ми отнеме да подредя всичко. Между другото, намерих ето това.

Госпожа Джонсън се изправи, извади нещо от китайската купичка на камината и го подаде на Маклейн. В ръката си държеше облицована с кожа кутийка за бижута със силно захабени ръбчета. От обратната й страна с полуизтрити златни букви пишеше „Дъглас и Футс, бижутери“. Отвътре бе подплатена с драпирано тъмнозелено кадифе, а на капачето имаше посвещение: „На Албърт Мингис Фаркър по случай пълнолетието му. 13 август 1932 г.“. Забити в дупчиците си в кадифето, вътре се намираха четири малки копчета за риза, всяко с по един блестящ рубин, приличен на кървава сълзичка. Други две копчета бяха без скъпоценния си камък, а мястото за пръстена бе празно.