Джеймс Осуалд - Естествена смърт

На тясната уличка духаше студен утринен вятър, който се усилваше по ъглите на високите сгради от двете й страни. Баба му го наричаше „мързелив вятър“, защото сякаш го мързеше да те заобиколи и духаше направо през теб. Маклейн потрепери в тънкия си летен костюм. Студено му беше заради липсата на закуска, недостатъчния сън и грубото събуждане, което му донесе новини, без които спокойно можеше да мине. Понякога животът на обикновения офис служител изглеждаше наистина много привлекателен — работното време свършва и отпрашваш нанякъде. Прибираш се вкъщи спокоен, че няма да ти позвънят в дванайсет през нощта с молба да се върнеш на работа и да обработиш още няколко доклада, или нещо друго, което правят нормалните хора с нормални професии.

Детектив Макбрайд го очакваше на входа на градската морга, нервно сновейки по улицата като голобрад първокурсник, който се чуди дали ще събере смелост да влезе в някоя от прословутите кръчми на Каугейт. Изглеждаше по-премръзнал от Маклейн, ако това изобщо беше възможно.

— За какво става дума, Макбрайд? — попита Маклейн и показа служебната си карта на младия униформен полицай, който внимателно развиваше полицейската лента около входа за коли на моргата.

— Младото момиче, сър. Онова от къщата в Сайтхил. Тя е… по-добре говорете с доктор Шарп.

В сградата цареше необичайна суматоха. Криминалистите обработваха с четчиците си всяка налична повърхност в търсене на отпечатъци и други следи, наблюдавани от нервната помощничка на патолога.

— Какво става, Трейси? — попита Маклейн. Тя се обърна с облекчение към него, виждайки познато лице в царящия наоколо хаос.

— Някой е влязъл тук и с отнесъл едно от телата. На осакатеното момиче. Взел е и извадените органи.

— Нещо друго липсва ли?

— Нищо, обаче е ровено и в компютрите. Имаме пароли за достъп, но като дойдох, заварих моя включен. Мога да се закълна, че снощи преди тръгване го изключих. Не се замислих за това, докато не открихме, че тялото липсва. Доколкото мога да преценя, нищо не е изтрито, обаче спокойно са могли да копират всичко.

— А другите трупове? — Маклейн погледна през стъклената преграда, която отделяше кабинета от дисекционната зала. Ема нравеше снимки. Щом го видя, спря и жизнерадостно му помаха.

— Не личи да са били пипани. Който го е направил, е знаел какво търси.

— В такъв случай шансовете на криминалистите да открият нещо са нищожни. Изглежда ми много добре планирано. Сигурна ли си, че се е случило тази нощ?

— Не съм стопроцентово сигурна. Не я вадим за оглед всеки ден. Стъклениците с органите обаче бяха в онази заключена стая. — Трейси посочи масивна дървена врата с прозорче от закалено стъкло на височината на лицето. — Снощи бяха там, когато прибрах дрехите на самоубийцата. Сутринта влязох за друга кутия с веществени доказателства и ги нямаше. Щом го установих, веднага отидох да проверя тялото, но беше изчезнало.

— Снощи кога си тръгна?

— Май към осем. Тук обаче винаги има дежурен. Никой не знае кога може да докарат нов труп.

— Предполагам, че не всеки може да влезе, нали? — Маклейн вече бе запознат с мерките за сигурност в моргата. Не бяха безупречни, но допреди днешния случай изглеждаха напълно достатъчни. Неоторизираните лица нямаха достъп. — Според теб как може да се изнесе тяло оттук? Имам предвид, че не става чисто и просто да го метнеш на рамо и да излезеш на улицата.

— Повечето трупове идват с линейки или коли на погребални агенции. Възможно е да са изнесли трупа в някоя от тях.

— Има логика. Колко тела са постъпили миналата нощ?

— Момент да проверя. — Тя се обърна към компютъра си, но застина. — Може ли да го ползвам?

Маклейн спря минаващия наблизо криминалист и му зададе същия въпрос.

— Проверихме го за отпечатъци, но надали ще излезе нещо. По панела на алармата няма нищо, както и по вратите на фризера. Според мен извършителят е носил ръкавици.

— Давай тогава — кимна Маклейн на Трейси. Тя затрака по клавиатурата.

— В един и половина сме регистрирали самоубийство. В осем вечерта предполагаема жертва на сърдечен удар. Помня, като го докараха. След това няма нищо. Очевидно спокойна нощ.

— Дежурният може ли да го потвърди?

— Ще попитам. — Трейси вдигна телефона, този път, без да попита криминалиста. Разговаря кратко, записа си някакъв телефонен номер, след това затвори и го набра. Дълго време отсреща не вдигаха, но накрая тя заговори: — Пийт? Здрасти, Трейси се обажда. Да, съжалявам, знам, че беше нощна смяна, само че някой е проникнал тук. Полицията е навсякъде… Не, не се шегувам. Искат да говорят с теб. Слушай сега, снощи да си регистрирал друг труп след господин Лентин? — Пауза. — Какво? Сигурен ли си?… Добре. Ясно. Благодаря ти. — Трейси затвори телефона. — В два през нощта е пристигнала линейка. Пийт се кълне, че е въвел данните, но в системата няма нищо.