Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Чат-чат, чат-чат. Краката му равномерно отмерваха по тротоарните плочки бавното темпо на мислите му. Знаеше, че Около е убил Смит, това беше факт. Залагаше обаче значката си, че не Тимъти Гарнър е убиецът на Бакън Стюарт, което означаваше, че истинският убиец е все още на свобода. Дали някой бе открил бразилските снимки, на които бе попаднал детектив Макбрайд, и бе започнал своята смъртоносна серия? Ако да, как подбираше жертвите си? Дали бе възможно някой да е знаел за ритуалното убийство и да е тръгнал по следите на убийците?

Или може би шестият замиташе следите си — уби старите си съучастници в престъплението, открадна единствената реална улика: тялото, и поръча да прегазят разследващия инспектор? Този вариант бе по-издържан от алтернативите, но не и особено убедителен. Маклейн се закова намясто, като си даде сметка, че е сам на улицата. Потрепери и се огледа наоколо, очаквайки да види бял микробус, който форсира двигателя си и се засилва директно към него. Краката му сами го бяха довели до „Плезънс“. Голяма предупредителна полицейска табела отправяше обвиненията си към него. Тук е станал инцидент… Ако сте видели… Свържете се с нас… Стоеше точно на мястото, където бе ударена Алисън. Където пожертва живота си, за да живее той. Боже мой, каква загуба… Антъни стисна юмруци и се закле да открие виновника. От това не му стана по-добре.

Оттук до дома му не беше далеч. Вината и гневът се счепкаха и му стана трудно да възстанови нишката на предходните си мисли. Входната врата отново бе подпряна с два камъка. Проклетите студенти постоянно си губеха ключовете и се стискаха да си извадят нови. В този час госпожа Маккъчън сигурно спеше, завита презглава. Щеше да си спести любезната усмивка в отговор на угрижената й забележка колко много работел. Затътри се нагоре по стълбите, усещайки как очите му се затварят от умора. Леглото го зовеше и той бе повече от готов за него.

Само че пред вратата го очакваше някой.

Беше се свила на кълбо пред вратата на жилището му, с колене, притисна ги към гърдите, и тънко манто, с което се бе завила, за да се предпази от нощния студ. Маклейн си помисли, че е заспала, но щом го чу да приближава, тя вдигна глава и той я позна.

— Джени? Какво правиш тук?

Джени Спайърс го погледна с подпухнали, зачервени от плач очи. Лицето й бе бледо, ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото, подчертавайки нейното нещастие. Върхът на носа й лъщеше, сякаш бе настинала от няколко дни.

— Клоуи я няма — каза и избухна в плач.

Маклейн изкачи на бегом последните стъпала. Клекна до нея и взе ръцете й в своите.

— Всичко е наред. Ще я намерим. — След това обаче осъзна, че не знае за кого всъщност става дума. — Коя е Клоуи?

Явно зададе грешен въпрос, защото сълзите на Джени потекоха като река.

— Хайде, Джен, стани. — Дръпна я да се изправи, отключи вратата и я задържа отворена. После заведе Джени в кухнята и я настани на стол.

Цялото му желание за легло и сън се беше изпарило. Напълни чайника и го сложи да заври, донесе две чаши и буркан с разтворимо кафе.

— Кажи ми какво се е случило. Защо дойде тук? — Подаде й ролка кухненска хартия, за да замени прогизналата носна кърпичка, която стискаше в юмрука си.

— Клоуи изчезна. Трябваше да се прибере до единайсет. Никога не закъснява. Звъни ми дори когато смята да се върне навреме.

— Чакай малко, Джени. Трябва да ми припомниш това-онова. Коя е Клоуи?

Джени го погледна с невярващи очи.

— Дъщеря ми. Запознахте се в магазина.

Мислите на Маклейн се превъртяха назад. Спомни си я: облечена като девойче от 20-те години на миналия век, с късо подстригана коса. Беше на касата.

— Извинявай, не знаех. Ти така и не ни запозна. Честно казано, дори не знаех, че си омъжена.

— Не съм. Клоуи… нека да кажем, че баща й беше грешка. Когато забременях, ме напусна. Клоуи обаче е добро момиче, Тони. Тя не би закъсняла, а ако и се наложеше, щеше да се обади.

Маклейн се опита да асимилира цялата нова информация. Да се концентрира върху проблема.

— Кога излезе?

— Около осем и половина. Имаше билети за представление на Бил Бейли в „Асембли Румс“ Гореше от нетърпение да го види.

— И казваш, че трябваше да се прибере до единайсет?

— Точно така. Дадох й пари за такси. Не исках да върви пеш по това време.

— Сама ли отиде на шоуто?

— Не, с две приятелки от училище, но те живеят в другия край на града.

— И те са се прибрали, така ли?

— Звъннах и на двете. Към дванайсет без четвърт са си били вкъщи.