Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Нещо прошумолява и със злостно ръмжене си пробива път през храстите. Поглежда надолу и вижда куче — доберман с купирани уши. Оголва зъби срещу него и в гърлото му загъргорва заплашително ръмжене. Гласовете разделят устните му, а дълбоко от гръкляна му се надига странно съскане. Стреснатото куче изскимтява, чуканчето на опашката му се свива между задните крака. По земята потича тънка струйка, а острата миризма на урина изпълва въздуха.

Още едно изсъскване — и волята на кучето окончателно е пречупена, то побягва направо през храстите, откъдето е дошло, като в стремежа си да се отдалечи, дори забравя да скимти. Той винаги се е страхувал от кучета, но гласовете са замесени от друго тесто.

Главата му клюмва, сякаш всички мигрени на света са си уговорили среща в нея. Усеща цялото си тяло подпухнало и раздуто — като на онези гладуващи африкански деца, които е гледал по телевизията. Всяка става в тялото му гори, сякаш хрущялът е изтръгнат и заменен с шкурка. Въпреки това стои и наблюдава.

Нови шумове. Нещо едро излиза от скривалището си и се запътва към светлината. Той бавно се обръща и поздравява човека, но вътрешно крещи от болката, която му причинява всяко движение. Гласовете обаче му помагат да запази спокойствие.

— Какво правите тук? — пита го мъжът, но думите му сякаш долитат от милион километри. Гласовете повеляват: „Нападни!“, и той трябва да им се подчини.

Скача, ала тялото му е изнемощяло от глада и хилядите болежки. В ръката му има нож. Не знае как се е появил там, нито колко време го е стискал в пестника си. Няма значение. Важно е само нападението. И болката.

Нещо се счупва и той разбира, че е ръката му. Мъжът е едър, много по-едър от него, и изглежда като онези мъже във физкултурния салон, към които се е стараел да не поглежда. Гласовете обаче му заповядват да го атакува, така че той прави именно това. Посяга към очите, забива нокти в кожата.

— Дребно лайно такова, ще те претрепя! — Мъжът е ядосан, а гласовете пищят от удоволствие. Той удря отново и юмрукът попада в носа на мъжа, от който руква кръв. Въпреки болката на агонизиращото си тяло, изпитва мимолетен триумф.

След което получава удар в лицето. Ръка като огромна животинска лапа го сграбчва за гърлото и започва да изцежда живота му. Вдига го над земята и го запраща надалеч. Той се стоварва с глух удар на земята и всичко почернява. Болката е навсякъде, дошла е да го прибере. Гореща течност с вкус на бълбукащо желязо изпълва гърлото и устата му. Повече не може да диша, не може да вижда, да усеща. Чува единствено победоносния кикот на гласовете, които го оставят да умре.

Манди Кауи беше от момичетата, които изглеждаха ужасно сутрин. Маклейн нямаше особен опит с тийнейджърите, поне не с тези, които не седяха с бутилка бира в ръка по автобусните спирки и не крещяха обиди по адрес на всеки минувач. Манди не беше като врякащите кифли, израснали в Тринити 12 12 Елитен квартал в Единбург. — Б.пр. и Крегмилър 13 13 Западнал квартал в Единбург, ползващ се с лоша слава заради високата си престъпност. — Б.пр. , но беше не по-малко враждебна, докато седеше на кухненската маса срещу него, втренчена в купата омекнал корнфлейкс.

— Манди, успокой се, не си загазила. Точно обратното. — Вече подозираше, че генетично й е заложено да не оказва съдействие на полицията. — Тук съм не в качеството си на полицай, а като приятел на майката на Клоуи. Тя ужасно се безпокои, че снощи Клоуи не се е прибрала. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

Манди нервно се размърда на стола си. Ако бяха в стаята за разпити, Маклейн би изтълкувал това като признак, че знае нещо, но не иска да го каже. Тук можеше само да гадае дали е така.

— Имаше ли приятел? Може да са си уговорили среща. — Усети как предположението му увисва във въздуха. Подразни се, когато майката на Манди се намеси:

— Спокойно, пиленце. Можеш да отговориш на инспектора. Той няма намерение да те арестува.

— Госпожо Кауи, може ли да поговоря за минутка насаме с дъщеря ви?

Тя го погледна, сякаш е откачил. После грабна чашата си с кафе толкова рязко, че разля малко от кафявата течност на кухненската маса.

— Само за минута. Имам си работа за вършене. — Сетне се потътри навън с розовите си чехли във формата на зайчета.

Маклейн изчака няколко секунди, след като вратата се затвори, а от стълбите се разнесе скърцане. Манди впери очи първо в тавана, а после в недоядената закуска.