Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Това е тя — каза Маклейн. — Може ли да видим накъде се е запътила?

Макбрайд превъртя записа напред и видяха как момичетата се наредиха на опашката за таксита. Клоуи изчака двете си приятелки да се качат, след което пое надолу по хълма към Принсес стрийт.

— Тук трябва да сменим камерите. — Макбрайд направи нещо със стряскащата гора от копчета на пулта и картината се видя от друг ъгъл. Клоуи вървеше по улицата, сама и с уверена походка. Проследиха я и на още две камери, после до нея плавно се приближи черна кола и тя спря.

Ако не знаеше за какво става дума, Маклейн би казал, че наблюдава класически пример за наемане на улична проститутка. Клоуи се наведе към прозореца на колата, очевидно говореше с шофьора. Езикът на тялото й не показваше признаци на притеснение и тревога, след няколко секунди отвори вратата и се качи. Колата потегли в посока на хотел „Балморал“.

— Може ли да увеличим тази снимка, за да видим номера на колата? — попита Маклейн.

— Така става само по филмите. Тези камери не са с висока резолюция, а осветлението е отвратително. Има една камера с по-добър ъгъл, но точно снощи изгоряла.

— Трябва да се постараем да я издирим. Черно или тъмносиньо беемве тройка. Вижда ли се на някоя от другите камери?

Макбрайд натисна някакви бутони и се видя как колата завива от Принсес стрийт към хълма Маунд. За секунда се появи в обсега на друга камера, след това — нищо.

— Покритието не е толкова добро извън централните райони. Може да проверим и записите от други камери, като пресметнем времето и скоростта. Не е изключено да изскочи някъде.

— Колко време ще отнеме?

— Нямам представа, сър. Може веднага да ни излезе късметът, може да отнеме цял ден.

— Добре, започвайте. Вижте дали все пак няма да идентифицирате номера на колата. Даже да не е целият, пак ще е от полза. Изпратете кадъра и на Ема, тя е спец по снимките…

При тези думи Маклейн замръзна.

„Тя е спец по снимките.“ Ема бе обработила фотографиите от местопрестъплението в Сайтхил и направила видими странните фигури, които бе видял на пода. Преди това на монитора й имаше нещо друго. Галерия със снимки. Дали ги беше подготвяла за архивиране, или ставаше нещо по-страшно? ЕБ. Ема Беърд.

— Добре ли сте, сър? Изглеждате като ударен с мокър парцал. — Детектив Макбрайд бе обърнал към него кръглото си бледо лице в сумрака на видеозалата.

— Мисля, че знам кой може да е качвал снимките от местопрестъпленията в интернет.

Молеше се на господ да греши.

— Да разбирам ли, че телефонът ви още не работи?

Дежурният сержант Пийт Мъри го посрещна с усмивка, когато в понеделник сутринта нахлу в участъка. Маклейн прерови джобовете си и намери апарата, но не можа да си спомни дали снощи изобщо си бе направил труда да го зареди. Вероятността да го е направил бе нищожна. Така или иначе телефонът остана тъмен, когато натисна един-два от бутоните му.

— Какво им правите на горките телефони? Проклинате ли ги? — Пийт побутна към Маклейн голяма купчина книжа и същевременно кимна към дъното на чакалнята. — Ето няколко съобщения, с които трябва да се заемете, а онзи момък там ви потърси по име. Каза, че е от „Хогит Скоуша“. Прилича ми на банкер.

Маклейн се обърна учуден и се опита да си спомни къде беше чул това име. Господин Мастърс, седнал на една от пластмасовите пейки, не му подсказа нищо с вида си. Изглеждаше като хилядите безлични бизнесмени: малко над четиридесетте, с леко посребрена коса, коремче, което двете игри скуош седмично вече не можеха да стопят, скъпо кожено куфарче, пълно с електронни джаджи, жена и деца в едно от предградията, любовница в нает градски апартамент.

— Инспектор Маклейн? Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Казвам се Джонатан Мастърс от „Хогит Скоуша“. — Мъжът скочи на крака още преди Маклейн да беше преполовил пътя до него. Чак сега парченцата от мозайката започнаха да си идват на местата.

— Господин Мастърс, вие бяхте един от свидетелите на самоубийството на Питър Андрюс.

Джонатан Мастърс потръпна при споменаването на името на бившия си колега.

— Това беше тежка седмица за „Хогит Скоуша“, инспекторе. Питър бе един от най-добрите ни аналитици. Много ще ни липсва.

Добър аналитик. Не някой от обикновените бачкатори или душата на компанията. Не и приятел.

— Говорих с баща му, господин Мастърс. Очевидно е имал за какво да живее, поне докато не е научил за напредналия си рак.

— Дойде ни като гръм от ясно небе. Не го беше споделил с никого от нас. Може би, ако беше… — Гласът на Мастърс постепенно замря.