Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Предполагам, че не сте дошли да разговаряме за Питър Андрюс.

— Не, разбира се. Извинете, инспекторе. Седмицата беше тежка. Но май е изчезнала една от секретарките ни. Сали Дент.

— Дент? Не беше ли също свидетел?

— Да, работеше на рецепцията. Освободихме я до края на деня. Поне толкова можехме да направим. Затворихме си очите, когато на другата сутрин не се появи на работа, после дойде уикендът. Днес обаче отново не е на работа, с други думи, не е идвала, откакто… Питър… сещате се.

— Сигурно сте се опитали да се свържете с нея, нали? — Маклейн усети как от дълбините на ума му се надигна зловещо усещане за дежавю.

— Разбира се. Обадихме се у тях, но майка й ни каза, че заминала на пътешествие зад граница. Това е пълна глупост, тъй като щеше да ходи в Токио с един от фондовите ни мениджъри, макар пътуването да бе отменено след…

— Значи, вие сте смятали, че си е вкъщи, пък майка й — че е зад граница. А като изключим двама ви, никой друг не е имал представа къде е тя от деня, в който Питър Андрюс се самоуби.

— Точно така, инспекторе.

— Разкажете ми малко повече за Сали Дент, господин Мастърс — каза Маклейн. — Как изглежда?

— Имам по-добра идея. Предлагам да действаме така. — Мастърс сложи куфарчето си на пластмасовата пейка и отвори ключалките му. Маклейн успя да види малък лаптоп, таблет, GPS навигатор и тънък мобилен телефон в подплатената с мека кожа вътрешност, преди Мастърс да издърпа отвътре лист А4 и да затвори капака. — Това е досието й.

Маклейн пое листа и го завъртя към светлината, за да разгледа по-добре отпечатаната фотография. Най-учудващото бе не това, че позна жената, а че беше очаквал да види именно нея. На снимката беше доста по-красива, усмихната и изпълнена с надежда за бъдещето. Последния път, когато я видя, лежеше на стоманената маса в дисекционната зала на Ангъс Кадуоладър. Първия път, когато я видя, беше потрошена и сгърчена, със слепнала от кръв коса, простряна върху осеяния с боклуци и нафтови петна чакъл на коловоза на гара Уейвърли.

— Тони, човек не може да се отърве от теб. Защо не вземеш да се преквалифицираш в помощник патолог и да се свърши с цялата преструвка?

Ангъс Кадуоладър се ухили от стола си, когато Маклейн почука на отворената врата. Беше оставил Мастърс да се поти от притеснение и да си гледа часовника в чакалнята за посетители. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-добре.

— Изкушавам се, Ангъс, но знам колко харесваш Трейси.

Усмивката леко трепна — докторът, да не би да се стегна от подмятането? Интересно.

— Както и да е. Какво мога да направя за теб?

— Става въпрос за жената, която миналата седмица скочи от моста на гара Уейвърли. Мисля, че се казва Сали Дент. Може ли да я подготвим за разпознаване? Шефът й е на горния етаж.

— Няма проблеми. Ще я докарам и ще те извикам, когато е готова. — Патологът се отправи към хранилището, като затика пред себе си иноксова количка. Маклейн го последва.

— Изпрати ли доклада за нея?

— Какво? О, да. Така мисля. Обикновено Трейси ги изпраща, когато са готови. Защо?

— Просто не е стигнал до мен, не за друго.

— Значи, не знаеш за плаките, които са прояли мозъка й?

— Кое? — Студена тръпка премина през тялото на Маклейн. Усложнения. Винаги имаше усложнения.

— Болестта на Кройцфелд-Якоб в доста напреднал стадий. Подозирам, че преди да скочи, е страдала от много ярки халюцинации. Това би обяснило и защо го е направила. — Кадуоладър отвори вратичката и издърпа навън бледото измито тяло на Сали Дент. Раните по лицето й бяха умело защити, но въпреки всичко то си оставаше ужасно обезобразено. Прехвърли я на количката и я покри с голям бял чаршаф. Заедно я откараха в залата за разпознаване, където неспокойният Джонатан Мастърс скочи нервно на крака, сякаш някой му се беше разкрещял.

— Съжалявам, че се наложи да почакате, господин Мастърс. Трябва да ви предупредя, че преди да умре, е претърпяла много сериозни травми.

Мастърс стана мъртвешки блед и кимна мълчаливо, вперил очи в завитото тяло. Кадуоладър отметна чаршафа и откри само главата. Банкерът погледна надолу и Маклейн видя на лицето му ужаса, породен от разпознаването. Достатъчно често бе виждал това изражение.

— Какво й се е случило? — Гласът на Мастърс прозвуча пискливо и същевременно дрезгаво. Все пак чест му правеше, че не припадна, както ставаше с някои мъже.

— Скочила е от Северния мост.

— Онова самоубийство? Чух за него, но Сали… Не… Сали никога не би…