Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— На колко години е Клоуи? — Маклейн се опита да си представи момичето от магазина, но екстравагантното облекло не му позволи да определи възрастта му.

— Почти на шестнайсет. Достатъчно голяма, за да излиза сама. Достатъчно голяма, за да пробва кое ще й се размине и кое — не.

— Обади ли се в полицията?

Джени кимна.

— Дойдоха вкъщи, попълнихме някакви формуляри. Дадох им нейна снимка. Дори претърсиха магазина — да не се е скрила там.

— Това е добре. Спазили са процедурата. — Маклейн наля гореща вода в чашите и добави мляко. — Все пак трябва да си подготвена, че може да се окаже просто форма на тийнейджърски протест. Може да е решила да закъснее заради самото закъсняване.

— Не би го направила. — Джени се зачерви и сви юмруци. — Никога не би постъпила така.

— Вярвам ти. Ще се обадя в участъка да видя дали междувременно не е изскочило нещо. Трябва да се прибереш, Джен. Не бива да стоиш тук. Ами ако се върне вкъщи, а теб те няма?

По лицето на Джени премина мимолетна сянка на несигурност, очите й неспокойно потрепнаха.

— Оставих й бележка на масата в кухнята. Не се прибра до един часа. Трябваше да направя нещо.

Антъни си даде сметка, че дори не знае къде живее Джени Спайърс. Не знаеше, че има дъщеря. Знаеше само, че има сестра, сгодена за най-добрия му приятел. Ако трябваше да бъде честен, то и за Рейчъл не знаеше кой знае колко. Отдавна се беше отказал да помни имената на всички студентки на бившия си съквартирант. Тази обаче бе стигнала дотам, докъдето нито една от предишните не бе успяла. Защо Джени бе решила да дойде при него, оставаше загадка.

— Над магазина ли живеете?

Джени кимна отново, след което подсмръкна и издуха носа си. Маклейн отиде до телефона и се обади в участъка. Слушалката дълго даваше свободно, преди дежурният сержант най-сетне да вдигне.

— Инспектор Маклейн се обажда. Имате сигнал за изчезнало момиче. Клоуи Спайърс.

— Май да. Изчакайте минутка. — Маклейн можеше да чуе шумоленето на хартия, докато дежурният сержант прелистваше нощните отчети. — За какво ви е информацията?

— Майка й е в кухнята ми и пие кафе.

— Късметлия сте вие, инспекторе. Ако не се лъжа, е доста готина. А, ето го. Сигналът е постъпил в 23:58 снощи. Най-близкият патрул е посетил адреса в 00:09. Описанието е разпратено по всички участъци, подробностите са вкарани в системата. Ако не се върне до сутринта, ще проверим в болниците.

— Том, ще ми направиш ли услуга? Подсети още веднъж всички. Ако ти остане време, обади се и в болниците.

— Добре, сър. За момента нощта е спокойна. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, Том. Длъжник съм ти.

— Една вечеря, сър?

Маклейн замръзна.

— Какво?

— Доколкото си спомням, това е обичайната ви отплата за направена услуга, нали така? Или госпожица Беърд е по-специален случай?

— Аз… Кой ти каза?… — запелтечи Маклейн, а сержантът избухна в смях. — Колко души от участъка знаят?

— Като се замисля, май всички, сър. Все пак се срещнахте на входа на участъка. И да отидете в „Червения дракон“? Там през повечето време задължително има по един-двама полицаи, пък макар и само да си вземат храна за вкъщи.

Антъни беше бесен, когато затвори. Проклети полицаи — опреше ли до клюки, можеха да засенчат дори сергиджийките на пазара. Макар че това изобщо нямаше да навреди на репутацията му.

— Намерили ли са я? — Загриженият глас на Джени го върна към по-належащите проблеми.

— Не, съжалявам. Процедурата обаче се спазва стриктно. — Маклейн й каза какво му е обещал дежурният сержант. При споменаването на болниците лицето й пребледня.

— Може ли да й се е случило нещо?

— Не ми се вярва, Джен. Щяха да ти се обадят, ако е пострадала и е при тях. По-вероятно е да се е видяла с други свои приятели и да са се запили някъде. Ще се прибере на сутринта, ще се чувства отвратително и тогава ще можеш да й дръпнеш едно голямо конско.

Съзнаваше обаче, че й наприказва всичко това само за да я успокои.

Не знае откога стои в градината и се взира в смълчаната къща. За кратко беше тъмна, сега отново има светлини… може би. От колко дни е така? Умът му е престанал да работи както трябва преди доста време. Сега може само да се подчинява. Гласовете не толкова му говорят, колкото направляват действията му. Контролира тялото си не повече, отколкото би го контролирала кукла. Болката обаче усеща, макар че не може да направи нищо против нея.

Знае, че плячката му е там. Може да я помирише, без да знае какво точно помирисва. Плесенясали листа и топла суха пръст. Далечните изгорели газове от колите се смесват с аромата на малц от пивоварната. Стомахът му гори от киселината, която преминава в червата на вълни от спазми, но той стои, чака и наблюдава.