Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Добро утро, детектив — поздрави го Антъни, като не пропусна да отбележи, че Макбрайд се намръщи от звука на гласа му. Е, така му се падаше. Беше надпил всички, но пък и черният му дроб беше най-млад. Щеше да оцелее.

— Какво пих снощи? — попита Стюарт.

— В кръчмата или тук? — Навъсения Боб се почеса по брадичката. Имаше нужда от електрическата самобръсначка, която държеше в шкафчето си в участъка.

По лицето на Макбрайд премина сянка от смущение, но преди да продума, на вратата леко се почука.

— Поеми бекона, Боб. В шкафа има малко сос. — Маклейн прекоси коридора и отвори вратата. На прага стоеше Джени Спайърс.

— Тони, аз…

— Здрасти, Джени…

И двамата заговориха едновременно, след което и двамата спряха, за да оставят другия да продължи. Маклейн се отдръпна от вратата.

— Влизай. Тъкмо правя бекон за закуска.

Докато успее да каже още нещо, Джени се хвърли на врата му и силно го притисна в обятията си.

— Благодаря ти, че намери дъщеричката ми — каза тя и избухна в истеричен плач.

Точно в същия момент Ема излезе от банята, облечена в един от халатите му, който разкриваше бедрата й малко повече, отколкото трябваше. Косата й стърчеше на бодлички от търкането, за да я подсуши, а тя самата ухаеше силно на шампоан с масло от чаено дърво. Температурата в коридора падна под нулата, когато двете жени мълчаливо се спогледаха. Маклейн усети как Джени се стегна, тъй като все още бе в ръцете му.

— Хм. Джени, това е Ема. Ема, Джени. — Напрежението не спадна. След това се разнесе силен вик:

— Направете ми път! — Детектив Макбрайд се показа от кухнята и избута Ема по пътя си към банята. Вратата се затръшна и зад нея се дочу звук от вдигната тоалетна седалка и приглушено повръщане.

— Снощи малко празнувахме. — Антъни се опита да се освободи деликатно от прегръдката на Джени, която явно нямаше желание да му позволи. — И младият Макбрайд май е попрекалил с чашките уиски „Баумор“.

— По-скоро прекали с шотовете текила в кръчмата — каза Ема и се отдалечи по посока спалнята на Маклейн.

— Как е Клоуи? — попита той с надеждата да разсее Джени, която проследи другата жена с видимо учуден поглед. Тя пак насочи вниманието си към него и се усмихна насила.

— Лекарите казват, че е добре физически. Просто е била силно обезводнена, когато си я намерил. Слава богу, че успя, Тони. Не знам как да ти се отблагодаря.

— Това ми е работата, Джени. — Маклейн я побутна към кухнята, където Навъсения Боб, препасал дълга престилка с изрисувани бикини, бе застанал пред печката.

— Не знам обаче как ще го преодолее психически. Да я държат окована до онзи труп…

Маклейн се зачуди колко ли знае майката.

— Тя ли ти каза? — попита я. Джени кимна и пое предложената й чаша кафе. — Значи, е на прав път и ще се оправи. Тя е силно момиче. Трябва да го е наследила от майка си.

Джени сръбна от кафето и седна на масата, без да промълви и дума. Навъсения Боб също мълчеше и усърдно приготвяше закуска, достатъчна за цяла рота. Някъде зад тях се чу шум от пусната вода в тоалетната. Джени остави чашата на масата и погледна Антъни право в очите.

— Тя каза, че са я избрали заради теб. Чрез мен искали да се доберат до теб. Защо биха постъпили така? Та аз едва те познавам.

— Дойде на погребението на баба ми. — Това бе единственото нещо, за което се сещаше. — Спенсър сигурно ме е следял още оттогава. От самото начало е стоял зад всичко това. Опитал се е да ме злепостави, наел е Макреди да ме натопи, убил е Алисън, за да ни забави. Целял е да ме отстранят от разследването за смъртта на момичето, а и му е трябвала жертва, която да заеме мястото й. Клоуи просто е на подходящата възраст. Съжалявам, Джени. Ако не ме беше срещнала, щяха да изберат друго момиче.

— Тони, някой ден ще трябва да ми обясниш как разбра.

Маклейн бе в дисекционната зала — имаше чувството, че за милионен път през последните две седмици. Харесваше Кадуоладър, наслаждаваше се на интелекта и чувството му за хумор, но би предпочел да се среща с него в кръчмата. Дори в операта, само не и тук.

— Кое? — попита той и се повдигна на пръсти, когато патологът започна да оглежда тялото на Гавин Спенсър.

— За Питър Андрюс. Вече знаеше, че под ноктите му ще има следи от кръв и кожа, нали?

— Наречи го предчувствие.

— Това твое предчувствие каза ли ти чии ще бъдат кръвта и кожата?

— На Бакън Стюарт.

— Ето за това ти говоря, Тони. — Кадуоладър се изправи и се взря в инспектора, което бе доста странна гледка, тъй като в ръката си държеше черния дроб на Спенсър. — Ние разполагаме с цялата тази скъпа машинария, която струва милиони на данъкоплатците, а ти знаеш отговора даже още преди да си задал въпроса.