Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Защо го направиха?

— За какво хората бихте направили всичко? За вечен живот.

— А ти? Какво ще стане с теб?

— Аз продължавам напред. В теб.

Маклейн погледна жалката фигура, умираща пред очите му. Значи, за това беше всичко. По тази причина му се случиха всичките онези гадости, след като откриха мъртвото момиче в къщата на Фаркър. Затова умряха невинни хора, използвани за чужди цели. Затова Алисън Кид бе прегазена на улицата. Идваше му да удуши мъжа. Толкова лесно можеше да сключи ръце около шията му и да изцеди живота от него. Или още по-добре, да забие нещо в ослепялото му око, докато стигне до мозъка. В джоба на сакото си имаше химикалка — достатъчно добро оръжие. Искаше се само подходяща точка на пробождане и подходящ натиск. Имаше толкова много начини да убиеш човек. Толкова много…

— Няма да стане твоята. — Маклейн се отърси от чуждите мисли в главата си. Барнаби Смит, Бакън Стюарт, Джонас Карстеърс, Гавин Спенсър. Всички бяха седели спокойно и незавързани, докато някой ги бе убивал и разрязвал. Както и Фъргюс Макреди. Беше отнел живота си по чужда воля. Сега вече Антъни знаеше защо. Били са роби на този глас, свързани с него посредством зверствата, в които са участвали. Той обаче не бе убил момичето, не бе планирал да убие и Клоуи. Между него и това чудовище нямаше връзка.

— О, има, инспекторе. Ти затвори кръга. Ти също си част от това, колкото и те. Може би дори повече. Притежаваш силата на духа, която липсваше на всички тях. Във вените ти тече неговата кръв. Ти си идеалният съсъд за мен.

Този път убедителният глас настъпваше заплашително към него като черна стена. Маклейн видя моменти от ужасяващи сцени: изкривеното от болка лице на Смит, докато ножът прониква в покритите му с посивели косми гърди; все още биещото сърце на Джонас Карстеърс изпод оголените ребра; седящият спокойно Гавин Спенсър, чиито очи единствено показваха истинското му душевно състояние, докато бавно прерязваха гърлото му. Всеки образ идваше с изблик на сила, чувство на безгранично удовлетворение и радост. Можеше да ги има, да е част от това. Можеше да живее вечно.

— Отказвам. — Маклейн се оттласна от стола и отиде до леглото. Пресегна се към банката с физиологичен разтвор и затвори вентила. — Сега разбирам. Не исках да повярвам, но явно ще ми се наложи. Нуждаеш се от насилие, за да преминеш от едно тяло в друго. Иначе си безпомощен. Със смъртта на това тяло ще умреш и ти. Ще се върнеш там, откъдето са те призовали с нечистия ритуал.

— Какво правиш? Заповядвам ти да убиеш това тяло. — Калъм взе да дърпа ремъците и чаршафите, които го приковаваха към леглото, но силите не му стигнаха и той скоро се отпусна, повален от клокочеща кашлица.

— И сам се справяш добре с убиването на това тяло. — Маклейн се отърси от поредния натрапчив импулс, който този път бе по-слаб, по-отчаян. Седна на стола и се загледа в развалината в леглото. — Предполагам, не си възнамерявал да останеш толкова дълго в горкия Джетро, но е трябвало да прикриеш следите си, а за това ти е било нужно време. Той не е бил достатъчно силен, за да те носи, нали?

— Убий ме. — Гласът не бе нищо повече от затихващ шепот. — Избави ме.

— Не и този път. — Маклейн се настани удобно на стола. Чакаше и наблюдаваше как сетните издихания на Калъм напуснаха тялото му като бягащи насекоми. — Този път ще умреш от естествена смърт.

Кристофър Робъртс седеше на масата, унило навел глава. Беше прекарал твърде много нощи в килията и изисканият му костюм сега бе съсипан. Маклейн стоеше с гръб, опрян в стената на стаята за разпити, гледаше мъжа и се насилваше да изпита грам съчувствие към него. Безуспешно.

— Гавин Спенсър е мъртъв, както и Джетро Калъм.

Робъртс погледна нагоре, след като осмисли казаното. В очите му припламна лъч надежда. Преди обаче да каже каквото и да било, Маклейн продължи:

— Проблемът, господин Робъртс, е в следното: почти съм убеден, че са ви принудили да извършите отвличането, и ние трябва да го вземем предвид. Клоуи е спасена, макар да се съмнявам, че някога ще успее да забрави как дни наред е била окована в мазе, в компанията на обезобразен труп. Почти съм склонен да я убедя да не повдига обвинения срещу вас.

— Ще го направите ли? — Робъртс погледна отдолу нагоре като пребито псе.

Маклейн пристъпи напред, издърпа един стол и се отпусна на него.

— Не, няма. Не и сега. Господин Робъртс, вие пропиляхте своя шанс, когато доведохме съпругата ви на сигурно място тук. Тогава все още можехте да ни помогнете, а ние щяхме да заловим Калъм, преди да убие Спенсър. А сега всички, които исках да обвиня в отвличане и убийство, са мъртви. Освен вас.