Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Изхождаме от хипотезата, че е някаква реакция към стероиди. Не е натрупал тази маса само с вдигане на железа и някоя от приеманите субстанции го е направила свръхчувствителен към нещо, което сме му дали. Но досега не съм виждал толкова бързо развитие. Снощи обработих нараненото му око и като изключим лека хипервентилация, всичко му беше наред.

— Той говори ли с вас?

— Какво? Не, не е обелил и дума.

— Не се е съпротивлявал, не е опитвал да се самоубие?

— Не, но беше завързан, а трима полицаи не се отделяха от него.

— Къде е сега?

— Преместихме го в единична стая в отделението за коматозни пациенти.

— Така че да не безпокои никого, ако започне да буйства?

— Ами да, но сме закарали при него цялото оборудване за интензивно лечение. Елате, ще ви покажа пътя.

— Няма нужда, знам къде е. Убеден съм, че имате хиляда по-важни неща, отколкото да се притеснявате за убиец, който така или иначе няма къде да отиде.

Оставиха леко озадачения лекар зад гърба си. Маклейн тръгна пръв по километричните безлични коридори, а Макбрайд подтичваше подпре му като вярно куче.

— Какво правим тук, сър?

— Тук съм, за да разпитам единствения оцелял заподозрян за убийство, преди тази мистериозна болест да убие и него — каза Маклейн, докато се приближаваха към търсената стая. Униформен полицай с видимо отегчено изражение седеше на неудобен пластмасов стол пред вратата и четеше роман на Иън Ранкин 15 15 Съвременен шотландски автор на криминални романи (р. 1960 г.). — Б.пр. . — А ти си тук, защото Навъсения Боб е развил шесто чувство и знае кога да се скрие, щом реша да направя нещо, което шефката няма да одобри.

— Инспекторе. Сър. Никой не ми е съобщил, че… — Полицаят пред вратата се изпъна в стойка мирно, докато се опитваше да скрие книгата зад гърба си.

— Не се паникьосвай, Стив. Искам само да поговоря със затворника. Защо не идеш да си вземеш едно кафе? Детектив Макбрайд ще постои на пост вместо теб.

— Какво искате от мен? — попита Макбрайд, когато полицаят забърза по коридора.

— Пази тук. — Маклейн отвори вратата и влезе. — И не пускай никого вътре.

Стаята бе малка и неуютна, единственото прозорче откриваше гледка към огрените от слънцето бетон и стъкло. До стената бяха строени два пластмасови стола, а тесен шкаф до леглото изпълняваше функцията на нощно шкафче. Джетро Калъм лежеше в центъра на сложна плетеница от бръмчащи апарати. По тръбички в тялото му се вливаха и от тялото му се източваха противни на вид течности. Нямаше нищо общо със здравия бодигард, с когото Маклейн се сби преди ден. Потънало в планина от възглавници, лицето му бе изпито и бледо, очите — хлътнали в орбитите. По-голямата част от косата му беше окапала, а по възглавницата имаше цели кичури. Кожата на скалпа бе осеяна с яркочервени петна. Ръцете лежаха върху одеялата, мускулите бяха все така солидни, но си личеше, че им липсва тонус. Не се беше смалил, обаче масивното телосложение вече му пречеше да диша спокойно, обездвижваше го по-ефективно от кожените ремъци, с които бе привързан към леглото.

— Дойде. Знаех, че ще дойдеш. — Гласът на Калъм едва се чуваше сред шума на животоподдържащата апаратура, но това отново не бе неговият глас. Беше другият, онзи, който заплашваше и обещаваше. Гласът със странната хипнотизираща сила.

Маклейн взе един от столовете и подпря с него дръжката на вратата. Отдалечи от ръката на мъжа и звънеца за сестрата. След това се наведе и за миг-два се вгледа в апаратурата. От електрокардиографа към щипката на пръста на мъжа бяха проточени кабели. Антъни откачи щипката и я закачи на своя пръст. Апаратът изпиука няколко пъти тревожно, сетне се успокои и зацъка равномерно. Той разгледа и другите апарати, но май само електрокардиографът бе включен към системата за интензивно наблюдение. Огледа го и щракна един след друг всички прекъсвачи, които видя. Медицината поддържаше тялото живо, но Джетро Калъм бе изчезнал в момента, в който бе убил Дейвид Браун. Каквото и да се бе вселило след това в душата му, сега бавно поглъщаше и тялото.

— Разкажи ми за момичето. Маклейн седна на втория стол.

— Кое момиче?

— Знаеш за кого говоря. Момичето, което са убили по време на онзи ритуал.

— А, тя ли? — Гласът на Калъм долетя отдалече, сякаш излизаше от корема на болен от емфизем вентрилок, но бе изпълнен със зловещо задоволство. — Малката Маги Доналдсън. Малка сладурана. Беше на не повече от шестнайсет. Разбира се, девствена. С това ме привлече. Само че те я омърсиха. Един след друг. Старецът. Той знаеше какво да прави. Затвори ме в нея, а после я разпориха. Всеки взе частица от мен.