Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Нямаше начин да закопчае и другата ръка на Калъм, нито да се добере до ножа преди него. Маклейн се озърна за нещо, което да използва като оръжие, и погледът му попадна на порцеланова ваза, поставена върху ниската дъбова масичка на една ръка разстояние. Грабна я и за миг почувства разкаяние, когато разпозна в нея скъпо произведение на Кларис Клиф 14 14 Английска грънчарка (1899–1972 г.), чийто талант е оценен дори от кралското семейство. — Б.пр. , след което я разби в главата на Калъм. Великанът изгрухтя и се отпусна в безсъзнание на пода. Отвън се разнесоха стъпки и на прага се появи Макбрайд.

— Благодаря за помощта — каза Маклейн.

— Преди повече от десет години Спенсър го е измъкнал от уличните банди и го е назначил за личен бодигард. Оттогава е работел в Америка и затова сме го изгубили от поглед. Няма да се сетиш кой му е бил другарче по същото време.

— Дони Мърдо?

— Именно. Според мен Мърдо е прегазил Алисън по нареждане на Спенсър. Вероятно се е опитвал да отклони вниманието ни в друга посока, докато приключи с Клоуи. Боже мой, каква глупава причина да убиеш някого. — Навъсения Боб изрита невинното кошче за боклук и съдържанието му се разхвърча във всички посоки.

— Някаква идея защо внезапно му е хрумнало да убие шефа си? — Маклейн кимна към Джетро Калъм. Наблюдаваха го през огледалното стъкло на стаята за разпити. Той имаше своите предположения, но не му допадаше накъде водят.

— По-добре да попитаме него самия.

— Добре, Боб. Да приключваме с това. — Антъни се намръщи и стана от стола. Беше успял да си спука три ребра и цялото му тяло бе натъртено. Полека-лека придоби някаква представа как може да се е чувствал Дейвид Браун, преди да умре.

Калъм не помръдна, когато влязоха в стаята, нито реагира на присъствието им, когато Маклейн предпазливо се настани на стола срещу него. Навъсения Боб разпечата две касетки и ги зареди в касетофона, записващ разпитите, но широкоплещестият шофьор не пророни и дума. Маклейн изрецитира формалностите, след което се наведе напред и се облакъти на масата, която го разделяше от убиеца.

— Господин Калъм, вие ли убихте Гавин Спенсър?

Бодигардът бавно вдигна глава. Фокусира погледа си с известно затруднение, а на лицето му бе изписано изражението на човек, изпаднал в шок. Сякаш чак сега забелязваше къде се намира.

— Кой сте вие? — попита той.

— Вече минахме през това, господин Калъм. Аз съм детектив инспектор Маклейн, а това е моят колега, детектив сержант Леърд.

— Къде съм? — Калъм подръпна белезниците си. — Защо съм тук?

— Наистина ли очаквате да ви повярвам, че не знаете, господин Калъм? — Маклейн огледа лицето на бодигарда. Само майка му би могла да го хареса. Носеше белези от безброй битки, носът му беше сплескан и крив, очите бяха твърде сближени, та човек да се надява, че зад тях се крие някакъв интелект. Имаше обаче и нещо друго, притаено зад объркването. Можеше да го види, а в същия миг усети, че и то го наблюдава в отговор. Калъм спря да обтяга белезниците си и се отпусна.

— Познавам те. Подушвал съм те и преди. Ти очерта около себе си кръг, но той няма да те предпази от мен. Съдено ни е да сме заедно, ти и аз. Във вените ти тече неговата кръв. — Първите думи на Калъм прозвучаха неясно и колебливо, докато сега говореше ясно и отчетливо. Гласът бе силен и властен. Глас, свикнал да му се подчиняват. Сякаш на съвсем друг човек.

— Защо уби Гавин Спенсър? — Маклейн повтори въпроса си.

— Той беше техният лидер. Последният. Убих го, за да се освободя.

— Последният? Убил си и други?

— Знаеш кого съм убил, инспекторе. Знаеш, че и те заслужаваха да умрат.

— Не, не знам. Кого си убил? Как се казват? Защо са заслужавали да умрат?

Калъм се взря в него с каменно изражение. След това чертите му отново омекнаха, сякаш си спомни нещо силно емоционално. Ококори очи и отвори уста. Панически се заозърта и огледа стаята за разпити. Подръпна белезниците си веднъж-дваж, а щом разбра, че е безнадеждно, се свлече на стола. Сълзи напълниха очите му и се затъркаляха по белязаните бузи. И Калъм замънка с ужасен, детски глас:

— О, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже.

Маклейн погледна великана, който се поклащаше на стола си. Сигурен беше, че ако не бе окован, Калъм щеше да се свие в ембрионална поза в ъгъла на стаята. Нещо се беше случило, но каквото и да бе подтикнало този човек да извърши такова брутално убийство, то си беше отишло, а той бе останал само със спомените за стореното.