— Как се досетихте, че е там, сър?
— Получих писмо от Джонас Карстеърс. Признаваше си убийството и поименно беше изброил всички, които подозирахме до този момент. Споменаваше, че има и шести мъж, точно както предполагахме. Не посочваше името му, което ме затрудни, но пишеше, че мъжът е дошъл в Единбург и ще се опита да повтори ритуала. Къде другаде би могъл да го направи?
— Много неочакван обрат, сър.
— Не бих казал. Трябваше да се досетя далеч по-рано. Още когато установихме, че Робъртс е отвлякъл Клоуи. Той действаше от името на човек, желаещ да купи старата къща. Някой, готов да плати за нея въпреки случилото се там. Само дето не знаех кой. Задълбочих се върху въпроса „кой“, вместо да се запитам „защо“.
— Сега вече знаете ли?
— Белязаният мъж, както каза Клоуи. Преди няколко дни се срещнах с един белязан мъж. Стар приятел на баба ми. Каза, че бил в града, за да се погрижи за някакви недовършени дела. Понякога съм пълен глупак. Гавин Спенсър. Джетро Калъм му е шофьор, а по всичко личи, и нещо повече. Робъртс е действал от името на „Спенсър Индъстрис“. Видях логото им на документите у Макалистър. Просто до момента не се бях сетил, че е тяхното.
През останалата част от пътя пътуваха в пълно мълчание. Когато наближиха къщата, Макбрайд изключи синята лампа, за да не предупреди за пристигането им. Маклейн му нареди да кара надолу по улицата, покрай къщи, които му бяха познати открай време, но сега изглеждаха чужди и заплашителни.
— Спри тук. — Той посочи отворена градинска порта. От няколко партерни прозореца струеше светлина и осветяваше лъскавото бентли, паркирано до верандата. Докато се приближаваше, Маклейн усети нетипичен страх, след което видя, че входната врата зее. Влезе в къщата, тласкан от желание да бърза, докато дългогодишното обучение му нашепваше да внимава. Най-внушителното нещо във вестибюла бе стълбището от тъмен дъб, което се издигаше към задната част на къщата. Всички богато украсени врати, водещи към другите помещения, бяха плътно затворени — с изключение на една.
— Не трябва ли… — започна Макбрайд, но Маклейн го прекъсна с вдигната ръка и му посочи да огледа задната част на къщата. После безшумно пое към отворената врата, като се опитваше да разпознае слабите звуци, идващи иззад нея. Влажни, неприятни звуци. Пое дълбоко дъх, бутна вратата и влезе.
За негова изненада, кабинетът беше обзаведен с модерни офис мебели. Малкото бюро до вратата навярно бе на секретарката, но столът беше празен. Зад него имаше голямо пространство, заето от двойка функционални дивани с масичка помежду им. В дъното имаше голямо бюро, зад което седеше Гавин Спенсър.
Беше гол до кръста, а дрехите му бяха прилежно сгънати и сложени върху близкия шкаф за документи. Няколко мухи мързеливо пълзяха по бледата му плът и бръмчаха около кръвните съсиреци, които висяха от върховете на пръстите му. Белязаното му лице беше бяло като платно, в безжизнените очи се четеше ужас. Явно беше мъртъв от известно време, а гръдният му кош бе разрязан и разтворен. Ако трябваше да направи предположение, Маклейн би казал, че някой е извадил сърцето му.
Някакво леко движение събуди инстинктите му. Приклекна и се извъртя в мига, в който към него се хвърли огромен мъж. Джетро Калъм държеше в ръката си ловджийски нож и се движеше с неочаквана за размерите си пъргавина. Никога не приемайте за даденост, че едрите мъже са тромави. Това им бяха казвали в часовете по самозащита. Маклейн избегна острието и атакува, за да парира очаквания удар. Но вместо да се бие, Калъм отстъпи и опря ножа във врата си.
— Няма да стане! — Антъни се метна върху него и изби ножа от ръката му. Двамата се строполиха на пода. Маклейн имаше предимството да е отгоре, но нападателят му бе с трийсетина сантиметра по-висок и поне наполовина по-тежък. Мускулите под коженото му яке бяха като от стомана, стегнати и жилави. Той не просто избута инспектора, а направо го тръшна на земята, преди да се претърколи и да посегне отново към ножа си.
Маклейн извади белезниците от джоба си и ги отвори в момента, в който се спусна напред. Само че се подхлъзна на нещо, загуби равновесие и се стовари върху гърба на Калъм. Отново се строполиха на пода, но Маклейн успя да щракне едната гривна около ръката му. Джетро се протегна към ножа, дебелите му пръсти отчаяно задраскаха по окървавения килим. С помощта на белезниците Антъни изви закопчаната ръка назад и нагоре между лопатките на Калъм, коленичи върху тила му и натисна лицето му в килима. Едрият мъж продължаваше да драпа за ножа, да блъска с крака и да се гърчи, за да отхвърли тежкия детектив от гърба си.
Читать дальше