Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Разпитът се прекратява в 21:52 часа. — Маклейн се изправи с гримаса от болката в ребрата и натисна копчето на касетофона. — Върнете го в килията му. Утре сутрин ще пробваме пак.

Боб отвори вратата на стаята за разпити и повика двойка униформени полицаи. Те застанаха от двете страни на Калъм, после единият посегна да отключи белезниците.

Всичко стана за секунда. Бодигардът изрева яростно, рязко скочи от стола си и нападна с юмруци двамата полицаи. Те отхвръкнаха встрани и се блъснаха в стените. Маклейн чу как зад него Навъсения Боб се опита да препречи вратата, но Калъм се втурна не към него, а към голямото еднопосочно огледало, зад което бе помещението за разпознаване. Наведе се към него, отметна глава максимално назад и я заби в стъклото. От точката на удара тръгнаха пукнатини, но огледалото не се счупи. Вбесен още повече, Калъм се засили още веднъж и удари напуканото стъкло с глава. Този път то поддаде и се натроши на дълги и смъртоносно остри парчета. Едно от тях стърчеше от долната страна на рамката. Дълго трийсет сантиметра и с остър като игла връх, на който блещукаше капка от кръвта на бодигарда. Той се обърна и се взря в Маклейн с познатия разумен, приковаващ поглед. Не уплашен, не налудничав, а знаещ. Поглед не на плячка, а на хищник.

— Скоро ще разбереш сам — изрече с чуждия си глас. След това се обърна, вдигна глава и изпъна гръб, готов да се втурне и да забие стъклото дълбоко в мозъка си. Само че двамата полицаи се нахвърлиха върху него, сграбчиха ръцете му и ги извиха зад гърба му. Изведнъж стаята сякаш се изпълни с боричкащи се тела, налазили Калъм като мравки. Великанът се гърчеше и крещеше, но полицаите лека-полека го притиснаха до земята и щракнаха белезниците. Когато най-накрая го вдигнаха на крака и го обърнаха, Маклейн видя сериозни порезни рани по челото и носа му. Стъклото бе пронизало лявото око и по бузата му — като пародия на сълзи — се стичаше вътреочна течност.

— Боже мой, бързо го закарайте в болницата, но го дръжте под око. Не искам това да се повтори.

В коридора Маклейн се подпря на стената и се опита да овладее треперенето си. Навъсения Боб стоеше отстрани и мълчеше.

— Не се опита да избяга — каза най-накрая сержантът.

— Не, опита да се самоубие. Също като другите.

— Другите? Накъде биете?

Маклейн погледна стария си приятел.

— Забрави, Боб. Трябва да пийна нещо.

— С вас съм. Смяната ми свърши преди часове, пък и поне имаме повод за почерпка.

— Къде е Макбрайд? — попита Маклейн. — И той трябва да обърне едно.

— Сигурно е долу в оперативната стая и трескаво пише доклади. Знаете го какъв е.

— Не му секвай ентусиазма, Боб.

— Нямам и намерение, сър. — Старият сержант се ухили и така сякаш се поотърси от шока на скорошните събития. — Щом иска да върши работата на двама полицаи, аз съм съгласен. На драго сърце ще бъда вторият от тях.

Тръгнаха през сградата и стигнаха до целта си чак след като получиха безброй поздравления. Новината за успешното намиране на Клоуи се бе разпространила бързо. Вратата на оперативната им стаичка бе отворена и подпряна с метален стол, за да излиза горещината. Чуваха се тихи гласове. Маклейн влезе и видя Макбрайд зад масата, с лаптоп пред себе си. Говореше с друг човек, който се обърна, щом видя, че детективът вдигна очи към инспектора. Ема Беърд пристъпи две крачки към Маклейн и му заши здрава плесница.

— Това е, защото ти е минало през ума, че съм способна да извърша нещо толкова извратено, като да качвам снимки от местопрестъпления в интернет.

Той протегна ръка към лицето си с мисълта, че навярно заслужава шамара. Преди обаче дланта му да стигне до засмъдялата го буза, Ема го сграбчи и му лепна дълга, сочна целувка по устните.

— А това е, защото намери начин да докажеш, че съм невинна — добави, след като го пусна. Антъни усети как ушите му пламнаха. Погледна към младия детектив, който изведнъж насочи цялото си внимание към доклада, който пишеше. Навъсения Боб демонстративно зяпаше какво става в коридора.

— По дяволите, Стюарт! Може да го напишеш и утре — каза Маклейн. — Хайде да идем в кръчмата.

Тихото жужене на будилника си проправи път през болките в главата му, оповестявайки с малко повече от нужния ентусиазъм, че вече е шест сутринта и е време да става. Антъни изпъшка и се завъртя да натисне бутона за изключване. Може би махмурлукът му щеше да мине през следващите десетина минути. Струваше си да опита. При това движение се сблъска с нещо масивно до себе си и ако ще да го убиеха, не можа да се сети какво е. Въпросното нещо изсумтя, размърда се и той светкавично се разбуди напълно.